В този блог има есета, разкази, публикувани от мен без разрешението на авторите. Сега ще разсъждавам върху дилемата дали това е правилно. Прав ли съм да мисля, че щом нещо е написано и е качествено, то задължително трябва да бъде прочетено.
Та нали това е идеята –писането само за себе си размива цялата идея на писането. Когато пишеш ти искаш да кажеш нещо. Ако си решил да го кажеш на себе си, тогава би трябвало да си остане в личния ти дневник и да не намира път към външния свят.
Съчинение, разказ, есе написано и предоставено на учител автоматично се превръща в достояние на публиката. Написаното се пише с идеята да въздейства. Написаното изразява мнение. А за да бъде чуто това мнение е нужен поне още един човек.
Човек изпитва нужда да споделя и да изразява мнение. Изпитва и нужда от признание. Обстоятелствата са ме поставили на място, през което преминават и се разпечатват доста такива произведения. Изкушаващо е да ги прочете човек. Идеята за публикуването им е няколко мисли след това.
Колкото повече прочитания, толкова повече въздействие придобива написаното. Често притесненията водят до непрочитане и непубликуване. А е нужно само едно малко побутване по наклона. Няколко положителни оценки и насърчителни слова ще задвижат веригата.
Затова предпочитам някой да ми се разсърди затова, че съм публикувал произведенията му. Предпочитам да рискувам с тази роля, ако има дори и най-малката възможност тази публичност да вдъхне увереност и да потвърди моите подозрения, че написаното си струва , а човекът който го е написал има дарбата да се изразява в писмена форма.
Представете, че вашите думи са променили живота на някой непознат. Представете си, че сте ги окуражили, накарали сте ги да се усмихнат, променили сте възгледите им. Дали това не е основателна причина за да публикувам мислите ви в Интернет ?
Така, че да си го знаете още от сега – не ми давайте да чета неща, които не искате да бъдат публикувани. Или предварително ми кажете, на мен или на госпожите си, че не искате публичност. За да не бъдете изненадани след това.