„Не можеш да смяташ човек за щастлив, преди да е умрял” – Софокъл
Ние, хората, сме сложно устроени, но нашите желания са прости. Искаме само да бъдем щастливи и през целия си жизнен път се стремим именно към това.
Всеки ще претендира, че е щастлив, дали защото е получил шестица от тотото, срещнал е любовта, назначили са го на мечтаната работа или нещо друго е внесло положителна емоция в иначе спокойния му, дори застоял живот. Но какво всъщност е щастието? Пълна удовлетвореност казват. Нима човек не изпитва удовлетворение при всяка постигната цел? Но това можем да наречем по-скоро моментно задоволство, чувство на радост.
Нека попитаме Софокъл за щастието. Той отхвърля възможността човек да я изпита приживе. Далеч е от хедонизма на Аристип, според който щастието се крие във всеки един миг. Само трябва да отворим очите, а също и сърцата си. Да намалим темпото, за момент да спрем да търсим онова възвишено чувство и ще осъзнаем, че вече го имаме. Ще се почувстваме пробудени от дълбокия сън. Едва тогава ще започнем да живеем пълноценно и да се наслаждаваме на малките нещица, изпречващи се по каменистия път на живота ни.
Софокъл ме оборва, твърдейки,че дори да се радваме на всеки миг, да живеем като за последно и да търсим нови емоции, всичко това не може да се нарече щастие с пълното му значение.
Ако се ръководим от теорията за аскетизъм на Марк Аврелий, трябва да се откажем от материалните блага и да спрем да желаем. Така няма да изпитваме болка и разочарование, когато не получим желаното и необходимото. Но питам в това ли се състои животът – в лишения в името на едно чувство? Дали ще сме живели истински, ако така лесно сме обърнали гръб на благата в света?
Да погледнем през призмата на Епикур. Удоволствието е пътят към щастието. Изглежда, че тази теза се доближава до твърденията на Софокъл. Той също е съгласен с това, че удоволствието ни носи доза приятно усещане, удовлетворение, ескалиращо до радост, но отново не е пълно. Нима само тези чувства сме способни да познаем?
Ако при всяка една постигната цел, ги изпитваме , нека да проследим живота на един обикновен човек. Той прилага принципа на логотерапията на Франкъл, а именно поставянето на малки, леснопостижими цели, така че да не изпада в състояние на депресия и фрустрация. С изпълняването на всяка една от тях човекът изпитва удовлетворение , но моментно. Отмине ли то, веднага си поставя нов приоритет, който да следва. Този цикъл се повтаря безброй пъти, докато в един момент човекът се намира на смъртно легло, неспособен да задейства плана си за изпълнение на последната си цел. В крайна сметка той си отива от този свят неудовлетворен, следователно-нещастен.
Щастието е онова, към което бягаме, опитвайки се да го достигнем. Този връх изглежда много висок за изкачване, а животът е толкова кратък. Прав е античният философ Софокъл за това, че никой не е способен да познае истинското, абсолютно щастие. Питам него, дали пък след смъртта ще се докоснем до тази наша цел на живота и дали самият той я е почувствал. Ако можеше да ми отговори…