Помни, че бидейки по природа смъртен,
имаш ограничено време (за живот), и си се издигнал
вследствие на своите размишления върху природата до
безкрайността и вечността и си прозрял онова,
което е сега, което ще бъде и което е било преди.
-Епикур
Смъртта е нашата черна стихия. Феноменална е, връхлита бързо като природен ураган или плавно както идеал на Хедонистично учение. Смъртта е елемент от човешката природа, над който нямаме власт и именно затова буди страх у съзнанието ни.
Смъртта е тема табу. Сред хората бива избягвана и наред познати се стараят да не споменават нейното име, от суеверие, от наивитет, по навик от незапомнени времена. Аз ще се опитам да разсея вашите предразсъдъци, защото съм убедена, че страхът от неизвестното може и трябва да се превръща в стремеж към предизвикателство, пред което изправяме сами себе си. Епикур вярва, че ако размишляваме върху темата за смъртта, в това няма нищо лошо. Напротив, осъзнаваме ограничеността на съществуването си, изучаваме пределите, до които се простират възможностите ни в този свят. Чрез наличието на смъртта дефинираме разположението на настояще, бъдеще и минало. Аз не се страхувам да говоря за смъртта, защото след като съм убедена в нейното съществуване мога да обсъдя всичко свързано с нея, в чистия си вид, този който вълнува съзнанието ми. Бих го направила без страх, моите страхове нямат място тук.
Смъртта е константа, но ние хората- не сме, затова днес ще живея по-угодно на себе си, не егоистично, нито алтруистично, просто няма да поставям фалшиви граници на съзнанието си. Отричам правдивостта на подобно наложен псевдоморал.Особено, ако е спънка пред достигане до щастие. А постигането на щастие, от друга страна е тема, от която живо се интересуваме.
Че кой не иска да бъде щастлив? Кой не търси всекидневно начин да се отърве от всякаква болка, потиснатост и чувство на неудовлетвореност?
Обзалагам се, че не можете да се сетите дори за един човек, който не преследва именно това блажено усещане. Всеки по своя си начин. Независимо дали открива неговия смисъл в безгрижие, което създава сам, дали обръща внимание на насладата у момента или за него щастието е крайната цел, както според Епикурейската школа. Софокъл е твърдо решен, че „няма на света щастливи хора”
Той казва, още че не можеш да смяташ човек за щастлив преди да е умрял. И тази мисъл буквално звучи налудничаво. Но след като се поразмисля, признавам, че намирам правота в неговите думи.
Да си щастлив значи да бъдеш в състояние на пълна удовлетвореност, а колко често можем да се похвалим с това? Да бъдем удовлетворени от всичко и всичко в заобикалящия ни космос да бъде подредено повече от задоволително. Предполагам не достатъчно често и не достатъчно в границите, които приемаме за нужни и допустими. Тогава за какво щастие говорим? След като сме твърде далеч от същностното му понятие.
Аз може би споделям становището на Софокъл, че не можем да бъдем щастливи на земята. Твърде много неща ни спират, а може би пречката сме самите ние, но нейното откриване не прави загадката по лесно решима.
Сега ще ви разкажа за моето щастие. Откривам го в онези моменти на съзерцание. А какво е съзерцанието? Това е въпрос, по който разсъждава Херман Хесе в „Сидхарта”. Какво е напускането на тялото? Какво е спирането на дъха? Това е бягство от нашето Аз, краткотрайно освобождаване от мъката да бъдем онова, което сме, мимолетна упойка срещу болките и безсилието на живота. Същото бягство, същото опиянение намира воловарят в хана, когато пие няколко чаши оризово вино или прекипяло кокосово мляко. Тогава той не усеща себе си, тогава той не усеща вече страданията на живота, тогава той е безчувствен към всичко. Така заспал над чашата си с оризово вино, той намира същото, което намират Сидхарта и Говинда, когато след дълги упражнения излизат от тялото си и пребивават извън своето аз. Тогава срещам своето собствено щастие, когато се обърна наоколо, когато осъзная стойността на всичко заобикалящо ме. В тези моменти съм щастлива и щастието ми се случва само за един миг. Душата ми излиза от тялото, извисява се и отлита далеч от този свят, за да погледне от висините. Да може да обгърне с поглед всичко, което в смъртната си природа пропускаме.
А след като не можем да бъдем щастливи тук, все трябва да има пространство, време, просто някъде, където да изживеем този си идеал. А може би смъртта е единственият начин да разберем колко неподправено обичани сме били в заобикалящия ни свят, колко значими и успешни наистина сме били. Или поне на това се надявам. Кой знае може би наистина познаваме същността на щастието само в смъртта. Това е нещо, от което не се боя. Страхувам се, ако не се случва изобщо.
Йоана Чолтеева, 10б клас