Най-сетне се осъзнах. Намирах се в някакъв затвор. По всичко личеше, че не е обикновен. Виждах нещо по- стените, приближих се и видях думи. Успях да прочета някои от тях „живот, щастие, любов“, написани с перманентен маркер. Имаше двама надзиратели, единият беше обикновен човечец, а другият свещеник. Разполагах с кофа боя, почти прозрачна, такава която не покрива написаното преди теб. Мисията ми беше да залича думите по стените и да сътворя свои собствени думи. И докато правих опити успешно да завърша мисията си ТЕ – надзирателите- бяха там и се опитват да ме накарат да следвам техния избор, да наредя техния скрабъл. Но именно заради този избор, аз се намирах в това положение. Знаех, какво следва- оставаше ми само времето. Стените, се движеха в опит да ме смажат. Оставаше ми и разумът. Аз или Те? Моите ценности или техните?
Какво е морал? Има ли единно и ясно понятие? Общоприето понятие ли е или субективно възприемане на действителността, зависещо от личността, времето и мястото? Има ли наистина човечество като понятие и кой има това право, да определя правилата на обществения живот- личен или колективен? Защо наричаме моралът необходима илюзия?
Започваме с прожекция на представите ми за моралът, пречупен през моята призма. Той е съвкупността от представите за добро и зло, под влиянието на обществото, семейството и религията. Но защо на първо място поставяме обществото, а не семейството? Семейството ни насочва в началото на нашият жизнен път, но ако не сме поставени в дадена ситуация, можем ли да знаем как бихме излезли от нея? Семейството и по- скоро родителите ни се опитват да ни предпазят от грешките, които те сами са направили. Нали точно в това се състои и идеята за еволюцията?
Трябва новото поколение да надгражда старото. На второ място, за по- религиозните хора бих поставил религията. Тук е възможен и паралел с теорията на Фридрих Ницше, с която се развенчава морала на любовта и състраданието, като го представя, като морал за слабите и упадналите духовно хора. Напълно съм склонен да се съглася със силното въздействие върху морала от християнството. В миналото предимно, моралът не се ли основава на страхът от така наречения СТРАШЕН СЪД, според който всеки ще бъде съден според делата си. Единствено страхът поддържа този морал, който ни учи да спазваме заповеди, в които не сме сигурни, че може да бъдат следвани.
Съществува ли такова същество, отговарящо на всички идеи за праведност на християнството, защото такъв образ не може да бъде прожектиран в моето съзнание и пречупен през моята призма. Изглежда извисените представи за Бог и неговите качества са отдалечили съвременното общество от реалността. Но пък нужен ли ни е Бог, защото той е единствено обединителна фигура на толкова голяма група хора? Всеки от нас трябва да бъде Бог за себе си, но без да си придава извисени качества, а да се стреми към самоусъвършенстване. Обвиняваме мюсюлманството в свръхфанатизъм. Защо ли? Защото мюсюлманството е най- нравствената религия и трудно може да се следва ли? Или да не търсим смисъл в абсурда? И все пак трябва да се вземе предвид, че и в християнския свят, поглеждайки назад в историята присъстват подобни фанатични картини. Или да не търсим смисъл в абсурда?
На първо място по пътя на формирането на тази необходима илюзия е обществото – е така нареченото общество. При всеки конфликт ние, като малка единица се конфронтираме с него и в последствие се примиряваме и оставаме в така нареченото стадо. Защо да се движим срещу голяма група хора, като можем да бъдем спокойно част от нея, въпреки, че не изповядваме нейният морал? Или пък да излезем извън него и да направим преоценка на своите ценности, както казва Ницше. Този мотив е разгледан в една от творбите му – ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА.
Показва ни как човекът се разкъсва между своята първичност и свръхчовека. Да приемем, че напускаме, обществото и успеем да изградим свои ценности, да преодолеем дълбоката погрешност на съвременният морален свят и култура. Завръщаме се в обществото и какво? В опитите си да не се сблъскваме с ценностната система на обществото бягаме и по- този начин се подчиняваме и оставаме в стадото, приемаме общественото мнение. Дори при всеки опит за изразяване на лична позиция ще се заражда конфликт и ние ще бъдем определяни, като неморални. Но според кого? Самият факт, че в моралът има човешка намеса, може ли да го направи уникален и универсален? Може ли моят морал, да бъде и твой морал?
Хората са индивидуалисти и за всеки моралните и ценностните представи, пречупени през собствената призма изглеждат по различен начин и подредбата и важността на притежаваните ценности е строго индивидуална. Постъпвайки нередно според обществото, а редно според нас, се получава отново разминаване и все пак там свършва силата на моралът или моралният закон и се появява, държавен закон, който определя вината и последствията за действията ни, както съвестта се явява след престъпването на моралният закон, така и законът от държавата влиза в сила при нарушение от дадено естество .
Но при нарушението на моралният закон, наш адвокат се явява разумът, твърди Имануел Кант, но тогава той –разумът ни отделя от морала . Съвестта се поражда от упадъка на обществото, а разумът напомня, че то все пак съществува. Но не става ли въпрос и тук за тълкуване на закона? Моралът ни зависи от времето, мястото и ситуацията и се разглежда като субективно възприемане на действителността. Способни сме да се оневиним във всяка една ситуация и да обвиним всеки друг. За нас важи правилото, че щастието зависи от това първо аз да бъда щастлив и на втори етап, хората. Кой ще гони твоето щастие, ако не самия ти ? Затова трябва да подпомагаме чуждото щастие, но не да го преследваме, защото нашето няма от кого да бъде преследвано и остава на заден план. Защо наричаме моралът необходима илюзия?
Защото, както ние така и обществото би живяло по- добре с мисълта, че се движи в рамките на моралното, които всъщност ние сами си поставяме. Не се чувстваме, като бегълци от моралният закон, а по- скоро се смятаме за праведни. Чувстваме се извисени, спираме да си представяме, как хората ни сочат с пръст, за това, че сме съгрешили и се водим неморални. Но пък няма ли и добра страна сблъсъкът с обществото? Точно междуличностните отношения се довели до устойчивостта на това понятие, наречено морал. Нуждата от комуникация и нуждата от изкачване на еволюционната стълбица.
Констатирах, че три са основните причинители за появата и създаването на морал и ценностна система у човека, а именно, общество, религия и в начален стадий родителите. Трябва да не смятаме моралът на човечеството за универсален, да не бъдем подчинени на обществения и остарял морал, а да направим преоценка, да отстраним неточностите и да създадем собствен морал. Да се борим за определена цел, да се стремим да създадем Свръхчовек и да напуснем монотонността на стадото, в което сме избрали да сме.
Най- сетне се осъзнах. Стените, спряха да се движат. Не успях да залича думите, боята бе прозрачна, но дописах с нея „ИЗМИСЛИЦА“.
Лъчезар Златков 10 а клас