Блокирани улици. Полиция на всеки ъгъл. Лутащи се туристи, търсещи своите хотели. Затворено метро. Железни прегради и чакащи хотелиери зад тях. Празен център, учудващо празен за град като Истанбул. Странни мисли се появяват в главата ти, когато имаш тежък куфар в ръцете си и на момента си разбрал, че няма как да стигнеш да хотела си. Избрал си грешен ден – 1 май, денят в който Ердоган е решил да покаже мускули.
Да нямаш представа какво ти предстои и да се гмурнеш в неизвестното. Да научиш, след като си изминал 60 км, че са забравили да ти резервират стая. Рисковете на живото предаване и триумф на мигновените комуникации. Няколко телефонни разговора и превод в ефир и стаите са намерени.
Пътуването продължава. Малка вечеря на софийската автогара и дълго чакане на турската граница. Спиране до задължителните магазини. Малко контрабанда. Превърнати сме в контрабандисти на алкохол от стюарда в автобуса. Притеснени сме, но какво пък, поредната доза от емоции.
Унасяме се в сън и неусетно ни застигат първите слънчеви лъчи. Започва дългото навлизане в този 18 милионен град. Преминаваме през различни предградия и усещаме силата на икономическия бум в тази държава. Строителство в огромни мащаби и еднотипни сгради. Автогарата, която среща европейска Турция с нейната азиатска сестра. Слизаме и заверяваме билетите си с точна дата за връщане. Имаме 3 дни и все още не знаем, че първият ще е изпълнен с лутане по централните улици на този огромен град. В буферната зона, между протестиращи и полиция.
Дошли сме с идеята, че някъде там има директен автобус до Таксим. Нашата опорна точка. Оттам сме решили да потърсим в близките улички хотелът ни. Планът ни е разбит на пух и прах. В този ден нищо не работи. Освен метрото. Слизаме на позната гара, само за да разберем, че следващата връзка също е затворена. Стоим пред поставените въжета и гледаме невярващо. Питаме любезните полицаи няколко пъти за да разберем, че няма надежда да минем оттук.
На няколко метра от нас са се настанили таксиджиите. Това е техният ден. И срещу 25 лири на такси се впускаме в бясно надлъгване по левия бряг на златния рог. Опитваме да минем по единият от мостовете, но и там полицията е заела позиции. Продължаваме напред, но цената скача на 50 лири. Парите нямат значение, въпреки това сумата ни изглежда незначителна, на фона на българските им колеги.
Стоварват ни в подножието на площада, отново завардено от полицаи. Имаш чувството, че цялата полиция на Турция се е събрала тук в този ден. С автомати в ръце и каски на главите си те вдъхват респект и ни държат на разстояние.
Започваме дългото изкачване, заедно с други туристи попаднали в клопката на блокирания от протести център. Достигаме и Таксим. Промъкваме се и започваме обхода по един от лъчите водещи към площада. На всяка пресечка има полиция, които ни пропускат безпроблемно. Имат заповед да бъдат любезни и да помагат на заблудените туристи. Правим кръгова обиколка по стръмните и тесни улички и се указваме на същото място, за да разберем, че хотелът е бил на 100 метра в противоположната посока.
Любезните хотелиери ни предлагат чай и се обаждат в другия хотел, който ще приюти останалите без резервация. Специално бусче ще ни превози до там. Държат се с нас като с високопоставени гости. От нищото изникват протестиращи и полицията хуква да ги гони. Блокирани улици и обиколки в кръг докато появи пролука. На четвъртия път полицаите са разсеяни и се промъкваме.
Продължаваме по празната улица до хотелът ни. Получаваме същите условия плюс закуска. На далавера сме. След малка почивка веднага решаваме да направим първата си разходка. Изчакваме другата част от компанията ни в техният хотел. Като покрай нас притичват протестиращи деца и полицай, който ги преследва. Странна и нереална ситуация. Ние сме в центъра на световните събития.
Започваме нашата разходка и изненадващо попадаме в ориента. Точно така – кварталът под Таксим ни показва и другата истина за разноликата Турция. Насядали мъже по улиците в многобройни кафенета. Жени с забрадки. Опънати въжета и дрехи накацали върху тях. Страховити тесни улички. Блокирани. Продължаваме и търсим изход. Най-после излизаме на централна улица. Отново празна. Само полицаите се мяркат, протестиращите явно са си тръгнали. Слизаме до морето и намираме корабче. Босфора е красив.
Но премеждията ни не са свършили. На връщане се опитваме да вземем фуникуляр за да преодолеем стръмнините. И отново затворено. Нагоре по улиците. Виждаме полицаи и решаваме да ги заобиколим, но те ни подвикват любезно и ни пропускат по стълбите. Минаваме през няколко пропускателни пункта и виждаме цялата мощ на полицията.
Десетки автобуси, пълни с изморени лица. Стигаме до площада и се разминаваме с друга част от полицията, която се разотива. Започва да вали дъжд. Лутаме се из уличките наоколо и търсим хотела си. Губим се. Питаме всеки срещнат. Най-накрая достигаме познато място и се насочваме към леглата си. На другия ден ще се опитаме да намерим пряк път и пак ще се лутаме през непознати булеварди и тесни улички. И пак ще ни навява страхът на туриста, попаднал в непозната обстановка.
Хубаво си прекарахме в тези три дни и видяхме много, но първият ден си беше неповторимо емоционален и изпълнен с преживявания. Турция е държава, която създава впечатлението на неповторим хаос. Тъмни субекти с тъмно минало и още по-тъмно бъдеще. Навяващи страх. Особено вечер. Представата е измамна, защото в този хаос, за разлика от България има почит към властта.
Държава, която се изхранва от туризма и печели от него дори когато центърът на най-големият и град се превръща в бойно поле. Свободата да печелиш я има, стига да не пречиш на другите и не се противиш на държавата.
Всеки е свободен в своите малки ниши, при положение, че е готов да се помири с нея и да се впише в нейните правила, дори да не ги харесва. Тя е гарант. Тя вдъхва респект и сигурност. Силните ги е страх, а слабите са вперили поглед и надежда за спасение в нея. Власт, която възпира и укротява индивидуалният хаос. Това е новият обществен договор отвъд югоизточната ни граница.