Главната причина за „проблемите с дисциплината“ в училищата е фактът, че ударението се поставя върху това да се стои мирно и кротко, да се пази тишина, всички да се движат и стоят по един и същи начин, да симулират машинално интелектуален интерес. Работата на учителите е да внимават учениците да спазват тези изисквания и да наказват неизбежно появяващите се отклонения от нормата.”
Акцентът върху дисциплината игнорира истинския проблем: никога няма да можем да накараме учениците да спазват реда, ако постоянно ги принуждаваме да правят неща, които не им носят удовлетворение!
Няма как всеки ден да потопяваш учениците в скука и да очакваш да стоят като препарирани и да мълчат. Още по-странно е да им предложиш нещо интересно и вдъхновяващо и да настояваш да стоят като препарирани и да мълчат.
Урокът, който наказанието преподава е тревожен. Наказанието си служи с надмощие и това дава отражение върху ценностната система и развитие. Детето научава, че когато не харесваш начина, по който някой се държи, трябва просто да направиш така, че да му се случи нещо лошо, докато той не отстъпи. С други думи направи това, иначе аз ще направя онова.
Наказанието изкривява взаимоотношенията между наказващия и наказвания. След като възрастен е придобил образа на човек, налагащ правилата и неприятните последствия от неспазването им, не може да очаква, че при вида му детето ще изпитва по-голяма радост от шофьора, видял полицейска кола в огледалото за обратно виждане. Наказанието обикновено утежнява точно състоянието, което цели да облекчи.
Наказанието на практика спъва процеса на нравствено развитие. Когато едно дете бъде заплашено с неприятни последствия за това, че не е изпълнило нечии желания или правила, то автоматично стига до въпроса : Какво искат да направя и какво ще стане, ако не го направя, а този въпрос няма нищо общо с Какъв искам да бъда като човек или Какъв тип общност искаме да създадем.
Наказваме заради това, че :
- То лесно и бързо. Търсенето на решение на даден проблем съвместно изисква много мислене и умения.
- Очевидно постига временно послушание. За разлика от дългосрочните му негативи, които са трудно забележими
- Израснали сме с такава среда и възпроизвеждаме видяното.
- Всички очакват от другите да налагат наказания.
- Наказанието създава чувството, че имаме власт. Чувстваме се длъжни да отговорим, за да покажем кой командва парада.
- Опасяваме се, че ако няма наказание, ще си помислят, че им се е разминало и непременно ще повторят постъпката си.
Наградите също както и наказанията изкривяват взаимоотношенията и не създават съюз или връзка. Наказанията ни създават имидж на надзиратели, които трябва да се избягват, а наградите – като на ходещи автомати за награди. И дете целят да премахнат лошото поведение с помощта на манипулация. Те са начини да въздействаш, вместо да работиш съвместно с другите.
Има три варианти на псевдоизбор, или предрешен избор. Варианти в които децата имат много малък шанс да вземат смислени решения. Подчини се или страдай- изпълняваш или си понасяш последствията. Заплахата се облича в езика на избора и претенцията, че се предлага възможност за избор. Ти сам се наказа – избират да поемат последствията от неправилния избор. Избери и страдай – насърчаваме да вземат решения, така, че да страдат от недостатъчно добрата си преценка.
Решаването на проблемите е свързано с голяма доза лично взаимоотношение, умения, диагноза, активно участие на учениците в решението, задаване на отворени насочващи въпроси.
Въпросите, на които първо трябва да отговорим: “От какво се нуждаят децата?”; “Как можем да задоволим тези нужди?” Къде ще стигнем, ако започнем да търсим отговорите на тези въпроси? “Какво им е необходимо, за да процъфтяват?”, “Как можем да набавим тези неща?”, вместо “Как да накараме учениците да правят каквото искаме?”
Откриването на смисъл е активен процес. То може да се извършва само, ако учащият разполага със значима възможност за вземане на решения. Учениците се учат да избират добре, като се упражняват да избират на практика, а не като следват чужди инструкции, но те няма как да научат много в това отношение, ако учителите и администраторите се стремят да контролират или управляват поведението им.
Най-добрата причина да дадеш право на глас на децата е, че това ще им помогне да взимат свои собствени добри решения, да растат като етични и състрадателни хора и нашите решения да ги включим в процеса трябва да се ръководят от това. Тези решения са много по ефективни и затова трябва да се осигури широка рамка, в която учениците да са свободни да вземат решения.
Но не е достатъчно просто да свалим белезниците от ръцете на децата и да им отпушим устите. Ако направим само това, наистина ще получим хаос. Важно е да се стремим към изграждане на грижовни личности и общност като сами даваме пример. Важно е да дадем истински права на децата, което да им помогне да се научат да поемат истинска отговорност.
Учебната стая трябва да се превърне в място за споделяне, вземане на решения, планиране, място за размисъл. Място, където се провокира търсене на решение на проблемите без контрол на поведението, с голяма автономия и активно участие. Среда, в която децата изпитват чувството, че ги ценят и уважават, че имат значение както едно за друго, така и за учителя. Имат усещането за безопасност и се чувстват свързани в общност.
Истинската автентична общност не създава усещане за празнота. Тя е създадена с времето от хора с обща цел, които са се опознали и са споделили доверието си. Естествено, именно решимостта да се създаде общност е довела до тези неща. Не можем да затворим в стая непознати и да очакваме да се получи. Нужно е време, минимален брой на групата и учител, създаващ доброволна обратна връзка, признаващ нуждата от помощ, създаващ чувството на безопасност в учениците и обсъждаш въпросите за решаване с тях в зони на постоянно сътрудничество.
Алфи Кон – Митът за дисциплината