ДВЕТЕ СЦЕНИ.
Здравей, приятелю!
Това писмо може никога да не достигне до теб, но аз знам, че ти си някъде там, въпреки че упорито се криеш. Знам, че си плах и се страхуваш, нормално е, сцената е доста страшно място. И макар да съм прекарала стотици часове на нея, а ти не, повярвай ми, ние страшно си приличаме. Това е причината да адресирам писмото до теб, а не до някого от близките ми приятели. Истината е, че те всички са много смели. Толкова им се възхищавам, но и благородно им завиждам за това, което правят всеки ден, за трудностите, с които са се справят, и израстването, до което са достигат. За тях сцената не е плашеща, нито е нещо голямо. Не ги е страх и няма да изпитат трудност, пожелаят ли да се качат на нея. Аз излизам заедно с тях, давам всичко от себе си, виждам одобрението в очите им и усещам, че когато съм сред тях, аз не съм вече страхливо самотно зайче.
Пиша ти, водена от желанието да подбудя интереса ти към театъра,плахи мой, непознати приятелю, да ти помогна и да ти вдъхна капка увереност. Искам да ти разкажа за двете сцени. На едната, иска или не, всеки човек се качва още с раждането си. Уви, според мен това е истински страшната и по-неприветливата от двете – тази на живота. Точно както в поизтъркания от повтаряне, но несъмнено истински цитат от „Както ви се харесва” на Шекспир: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…” Това е мястото, в което всеки претендира, че е истински, но не признава, че играе само за да се хареса на заобикалящата го публика. А от непрестанното сменяне на различните роли хората забравят кои са, ако изобщо някога са знаели… Грозна е тая сцена и е студена. На нея хората не ти ръкопляскат, а ако се смеят, то ти се присмиват. Колкото и силно да викаш, никой не те чува, ако плачеш – си луд, ако танцуваш – си луд, ако си себе си – никой не те приема… Такава е тая сцена и за съжаление всички сме принудени да подскачаме върху прогнилите от сълзите ни дъски по пода й.
Преди три години аз открих утеха. Това е моята история за другата сцена – тази, която ме спаси и промени. Усетих нещо различно – някакъв нов трепет, съчетаващ страх и любопитство. Сякаш открих нова любов! Всеки път щом пристъпях плахо на репетиции, се усещах като на първа среща- развълнувана, питах се :” Ще се получи ли?!” Поглеждах в очите на моята нова обич – театъра- и откривах потвърждение, че всяко мое усилие си заслужава. Бях зайче, на което сърцето бие до пръсване, но което не можеше да се откъсне от играта на лъвовете. Бях зайче, което мечтаеше да играе като лъв. В любовта и срещите не всичко върви гладко, така беше и с моята нова приятелка – сцената. Колебаех се, на моменти бях готова да изоставя всичко…Но тогава лъвовете просто ме поглеждаха с усмивка, протягаха лапа, макар понякога грапава, и аз отново бях готова да се надбягвам с тях. Тези лъвове сега са мои приятели, надявам се , че сега и аз съм лъв, та нали се учих от най- достойните. Аз извървях дългия път към сцената, която винаги е готова да приюти всеки желаещ да стане част от нея.
Тя чака и теб. Готова е за момента, в който завесите й ще попият звънкият ти глас и присъствието ти ще изпълни дори малките процепи между дъските. Нима няма да е хубаво да си причината за искрения смях на публиката? Или пък да получиш аплодисменти?! Макар че играеш роля, можеш да дадеш частица от себе си на всяко движение, което извършваш. Дори и да си страшен злодей, можеш да го направиш по свой уникален начин и никой няма да може да го направи като теб.Не знам как, нито защо, но когато си на нея, хората проявяват разбиране. Можеш да грешиш, да говориш безсмислици, да падаш и да ставаш и никой няма да те съди и да ти прави забележка, а само ще се смее заедно с теб. И дори да видят, че трепериш от притеснение, хората няма да използват това срещу теб, както става обикновено в истинския живот.
Това крие сцената на театъра– топлина и уют. Неслучайно стотици я определят като свой дом, защото спасява и защитава.Всеки човек поне веднъж в живота си трябва да се качи на нея, за да усети особената магия, която липсва на друго място. Не се страхувай и опитай! Обещавам ти, че ще я заобичаш! Давай, приятелю, превърни се в смел лъв, не оставай страхлив заек! Чувството си заслужава!!!
Анжела Георгиева -11б клас в ЗПГ, есето, с което участва в конкурса “ 1000 стипендии“