Движението винаги е от точка А към точка Б, от едно място към друго, от началото към края. Звукът на пружината показва, че времето следва своя ход, че нещата са необратими, предопределени. Предреченото ще се сбъдне. Едни и същи елементи се повтарят в различни съдби и в различни реалности. Съдбата на всеки е решена и тя следва своя ход.
Докато се унасял, му хрумнало, че светът може би наподобява въртяща се врата. От това къде случайно е стъпил кракът ти, зависи в коя част ще се озовеш. В една има тигри, а в друга – няма. Може би всичко е съвсем просто. И между отделните части няма логическа последователност. Тъкмо заради тази липса на логическа последователност изборът не е от голямо значение.
Тук не става въпрос за по-добър и по-лош свят. Важното е да не се противиш на потока. Трябва да се извисяваш, когато от теб се иска да се извисиш, и да се снишаваш, когато от теб се иска да се снишиш. Когато трябва да се извисиш, намери най-високата кула и се качи на върха й. Когато трябва да се снишиш, намери най-дълбокия кладенец и слез на дъното му. А когато няма поток, стой мирен. Ако се съпротивляваш на потока, всичко пресъхва. А ако всичко пресъхне, светът е мрак. „Аз съм той, той е аз: пролетна вечер.“ Откажи се от себе си, и ти си ти.
Иначе казано, замразявам чувствата си. След време, когато ги размразя, за да ги анализирам, понякога установявам, че пак ми мъчат душата, но рядко се случва. Времето обикновено изтегля отровата и прави нещата безобидни.
И все пак нещо беше различно. Момчето имаше чувството, че неговото „Аз“ е преместено в нова обвивка. Знаеше, че още не е свикнал докрай с новото си тяло. Нещо в нея не съответстваше на първоначалното му „Аз“. Внезапно го обзе безпомощност
Опитвал съм се да си втълпя, че това не е било никога. Но всеки път, когато съм се мъчил да изтласкам спомените в мрака, те са се връщали при мен още по-силни и ярки. Те са като ракови клетки, пуснали са корени в съзнанието ми, разяждат плътта ми.
И всичко заради мрака. Всички ние имаме тази черна топка с неясна консистенция у нас и сме длъжни да си я управляваме, както можем. Едни успяват, други не могат и това сигурно ги убива… бавно предполагам. Има и трети вид хора, които могат да управляват топките на другите.
Те имат светлина, а аз малко по малко я губя. Понякога ми се струва, че никога вече няма да намеря пътя назад към този свят, че никога вече няма да усетя умиротворението да съм обгърнат от светлината, че никога вече няма да държа в ръце мекото телце на котарака. И тогава усещам тъпа болка в гърдите, сякаш някой е стегнал нещо там и всеки момент ще го умъртви.
Имам чувството, че всяко мое движение се направлява от невероятно дълга ръка, която е протегната от много-много далеч, и че животът ми не е нищо друго освен удобен проход, през който всички тези неща да минат. Обаче никога през живота си не бе изпитвал непоколебимата убеденост, че сам е взел едно или друго решение. Винаги му се струваше, че съдбата го е тласнала да реши нещата така, както й харесва на нея. Случваше се ветеринарят да изпита моментно задоволство, че е решил нещо със собствената си воля, после обаче виждаше, че всичко е било решено предварително от някаква външна сила, хитро маскирана като свободна воля — просто примамка, хвърлена на пътя му, за да го прилъже да постъпи така, както трябва да постъпи.
Единственото, което той бе решавал съвсем сам, бяха дреболии, които, честно казано, явно изобщо не бяха изисквали някакво решение. През повечето време силата на съдбата се долавяше просто като тих, монотонен бас контрент, който обагря само периферията на живота му. Рядко му се напомняше за съществуването й. Но от време на време, когато равновесието се нарушеше (а ветеринарят нямаше представа какво направлява равновесието — не откриваше някаква закономерност в тези промени), силата се увеличаваше и го потапяше в смирение, близко до парализата. В такива случаи ветеринарят нямаше друг избор, освен да зареже всичко и да се остави във властта на потока. От опит знаеше, че каквото и да прави и да мисли, няма да промени нещата.
Съдбата изискваше своето и не мирясваше, докато не го вземе. Значи волята на човеците не означава нищо, както ветеринарят очевидно е бил убеден през цялото време. Хората не са нищо повече от кукли върху масата с навити докрай пружини, курдисани кукли, задвижвани по начин, който не могат да избират, в посоки, които не могат да избират. Почти всички, попаднали в обсега на птицата с пружината, биваха погубвани, съсипвани. Просто падаха от ръба на масата.
Самата аз бях веригата, сковала краката ми, самата аз бях безпощадният надзирател, който никога не спи. Вътре в мен, разбира се, имаше едно „Аз“, което искаше да избяга, но същевременно имаше и друго „Аз“, страхливо и покварено, което бе загубило надежда, че някога ще успее да избяга оттук, и първото „Аз“ така и не бе в състояние да се пребори с второто
По най-различни причини хората се променят и в някои случаи се развалят от промяната. Най-важното е, че каквато и да е причината, двамата сме разделени и живеем в съвсем различни светове. Невъзможно е да се върнем и пак да станем такива, каквито сме били. Развалянето“ е нещо, което става постепенно през доста дълъг период от време. То се е решило без моето участие, някъде в стая, където е тъмно като в рог, от някого, който няма нищо общо с мен.
Каквото и да ми говориш, колкото и основателни да са причините ти, не мога току-така да те забравя, не мога да изхвърля от съзнанието си годините, през които бяхме заедно. Не мога да го направя, защото наистина ги има, те са част от живота ми и няма начин просто да ги залича. Би било равнозначно да залича самия себе си. странната работа, която вършим сега и която ме грабна изневиделица — всичко сякаш е програмирано умело, така че да ме доведе дотук.
Онова, което правех, ми се струваше съвсем естествено, макар и да си мислех, че така се чувства не истинското ми „Аз“. Но дали беше вярно? Дали отговорът наистина е толкова прост? И в такъв случай кое е истинското ми „Аз“? Имам ли някакви сериозни основания да смятам, че моето „Аз“, което сега ти пише това писмо, е „Истинското ми Аз“? Никога не съм била в състояние да вярвам толкова твърдо в своето „Аз“, не съм в състояние да повярвам и сега.
Тази нощ обаче не можех и не можех да спра. Тапата беше изскочила, и край. Не знаех защо съм ревнала, затова и не знаех как да се спра. Сълзите ми се лееха като кръв от дълбока рана. Направо не можех да повярвам, че произвеждам толкова много сълзи. Те не са като обикновените сенки. Съвсем не. Идват от някакъв друг, далечен свят, който е само за сърцата ни.
Съществени са невидимите връзки между хората, които се задвижват именно, когато се прекрачва граница на една действителност с друга. Тогава човек се докосва до неща, които иначе са недостъпни за сетивата му.
Визията е тази, която подлъгва, вкарва в капан. Нещата все не са такива каквито изглеждат. Важно е да се слуша, не да се гледа.
Тези хора са убедени, че светът е последователен и може да се обясни като план на нова къща в скъп жилищен квартал, така че, ако следваш логиката и последователността, накрая всичко ще бъде наред. Затова се ядосват, натъжават и разстройват, че не съм такава.
Преминаването през целия личен и чужд ад, настойчиво и упорито, защото чува гласа й, някъде отвъд нея самата, отвъд отрицанието й и нежеланието й да го вижда.
Ако изключим резултатите, способността да имаш безусловна вяра в някого е едно от най-прекрасните качества, което някой може да притежава.
Ако хората живееха вечно…ако никога не остаряваха…ако можеха да си живеят на този свят без да умират, и винаги да са здрави, как мислиш, дали щяха да си дават труда да мислят толкова много за нещата, както правим сега ние? Тоест малко или повече мислим за всичко…философия, психология, логика.Религия. ЛИтература. Все ми се струва, че ако не би имало неща като смъртта, в света е нямало да има и такива сложни мисли и представи.
Хроника на птицата с пружината – Харуки Мураками