„Дори да си успял да скриеш умело спомените, дори да си ги заровил много надълбоко, не можеш да заличиш последствията от тях. (…) Не можеш нито да заличиш, нито да промениш историята. Все едно да убиеш самия себе си“
Всичко започва в ума. И пак свършва там. Той създава големите илюзии. Създава затвори, в които си живеем доброволно. Решим ли го, няма връщане назад. Ставаме безцветни. Вярваме го с всеки неврон в мозъка си. Всяка мисъл извира и моментално се пренасочва през тази призма.
Най-голямото щастие за нас е да открием божественото сливане. Групата на нашите мечти. Там всеки е намерил мястото си и е част от цялото. Не се страхува и разкрива всяко дълбоко прикрито кътче от душата си. Мечтае си всяка минута да присъства в тази пълнота. Гордее се с допълващата си роля. С незаменимото си място. Всичко е идеално. Пукнатини няма. Или поне никой не ги вижда. Никой няма желание да ги види. И да развали неразделимото, необяснимото.
И изведнъж всичко се разпада. Има виновен. Разпнат е. Болката му е неописуема. Онези, на които е вярвал безрезервно са го предали и изгонили. Без обяснения. Шок и отчайващи мисли. Затваряш се и губиш желание да продължиш. Захвърляш нещата около теб. Скриваш се и се понасяш по течението. Преставаш да желаеш и бягаш далече от емоциите и страстите.
„Има неща, които за нищо на света не можеш да споделяш”.Трудно нещо е самотата. Непосилно усилие. Бягаме непрекъснато от нея. Но свикнем ли с нея, тя става приемливо бреме. Опитваш се да забравиш и да заживееш наново. Залъгваш се, че си го превъзмогнал. А вътре в теб раната си остава и кърви.
Не можеш да забравиш. Онова вътре си проправя път навън постоянно. Измъкне ли се оттам прегражда като огромен тигър пътищата пред теб. Проваля те и не ти дава възможност да продължиш напред. Докато въпросите те измъчват и не ти дават мира. Докато нямаш отговорите. Докато се страхуваш да ги получиш. Всичко в теб се дърпа и не иска да премине границата, която сам си поставил.
„Нещо в теб те възпира и то като че ли заприщва естественото течение. „Повърхностни взаимоотношения. Теми табу. Непълноценни изживявания. Ти си там и го осъзнаваш, но те е страх. Страх от истината, която ще научиш. Няма измъкване оттам. Заличавате мъчителни спомени, търсите вини в себе си и безцветието си, превръщате се в корава опаковка за ужасяващата болка. „Просто нещо поначало празно си остава пак празно”. Създала се е празнина, която преминаващите хора временно запълват. След това си тръгват недопуснати от вас да продължат пътят към сърцето ви.
Понякога успяваме да разнищим цялата история. Така разбираме колко далеч сме от истината. Разбираме, че болката от едно разпадане се разпределя в разни посоки. Разбираме, че причинителите на болката също страдат. Наложило им се е да взимат тежки решения и убедеността в правотата на решението продължава да ги тормози. Нищо не е едноцветно и разбираемо от пръв поглед. Истината е, че разрушената зона на сливане е оставила своя белег без да се съобразява с никой. След блаженото сливане да намериш път и да преодолееш болката е трудно пътешествие. „Не само хармонията свързва едно човешко сърце с друго. Свързват ги дълбоко раните в едното и раните в другото;болките в едното и болките в другото;прегрешенията на едното и прегрешенията на другото. Няма прозрение, без да си преживял мъчителна загуба”.
Дълбоките тайни на подсъзнанието те мъчат постоянно. Онези тайни желания, задвижвани и скрити. Стоящи си там и никога реализирани. Сблъскващи се с подсъзнателните мисли на близките ти хора. Трудно е да поддържаш сливане и да таиш тайни мисли. Безброй пропуснати възможности заради измислени от самите нас прегради и страхове. Обаче никой не може да промени историята. Може само да продължиш. „Да намериш логичния фрагмент, който ще запълни празнината”
„Нужно е да се изправиш пред миналото си и да видиш не само това, което ти се иска.” Проклятието се премахва с чужда помощ и силно желание. Проклятието изчезва когато се появи надеждата. Проклятието изчезва когато въпросите получат отговори. Проклятието изчезва когато болката и гнева изчезнат и се появи. Прошката. Проклятието изчезва с реални действия надмогващи всякакви въображаеми конструкции в мозъка ни.
„Макар и несъвършена, гарата трябва преди всичко да се построи. Няма ли гара, не спира влак” Постройте специалната гара, на която всеки ще пожелае да спре без да му се налага. Място, на което и вие можете да се връщате. Следвайте своя ритъм и намерете своята опора върху, която да балансирате. Приемете промяната и душевният прелом, в който ще ви се наложи да да преминете през болката, да приемете смъртта, заради собственото ви прераждане.
„Животът ни е наградил със собствен транспорт, чрез който се придвижваме. Личен влак – малък, с един вагон, но в отлична форма. Препуска целеустремено по релсите пред себе си и дори и да трябва да спре на някоя гара, знаем, че в даден момент той ще продължи по пътя си. Ще набере пълна скорост и всички мостове, тежки терени и колебливи участъци скоро ще са само спомен. А най-хубавата част е, че никой не може да ни изхвърли от собствения ни влак – имаме доживотна карта за него и всичко, което се иска от нас, е да останем удобно настанени в седалките му.”
Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване – Харуки Мураками