„ И в този ужасяващо ясен миг Хектор и Андромаха разбират, че тяхното лично щастие е невъзможно, ако троянците, техните сънародници, са останали без дом, без защита, унизени и нещастни, затова съпругът прегръща за последен път своите любими и се отправя към бойното поле.” Даяна, моята съученичка, затвори страниците на „Илиада” и седна на своето място. Останалите от класа продължиха да разсъждават за мотивите и терзанията на Омировите герои, а аз се замислих върху последните думи на Даяна. Наистина – възможно ли е лично щастие, усмивки, купони, когато знаеш, че извън нашата класна стая, извън нашия град, нашата страна много хора страдат. Троянците са имали Хектор, Андромаха и тяхната осъзната саможертва. Но кого си имат милионите нуждаещи по цялата земя ? Помага ли им някой да се развиват? Достигнали ли са в далечната 2014 година нравствените послания на мъртвия древногръцки аед? Поставих си за цел да разбера. Звънецът за края на часа би и аз се отправих към моето „бойно поле”, за да открия отговорите на въпросите, които не ми даваха мира.
Пътят ми към вкъщи минава по една от най-красивите улици на моя град, по нейните тротоари са накацали кокетни кафенета. Обяд е, единствените клиенти са възрастни хора – техните деца и внуци са или на работа, или на училище. Обикновено поглеждам към седналите, защото много често там на чаша кафе или чай са и моите баба и дядо. Днес не ги виждам, но погледът ми е привлечен от очите на една стара дама, трепвам, те толкова приличат на очите на мамината баба, на моята прабаба, която за съжаление познавам само от снимките и разказите за нея. Когато тя била малко момиче, дете, нейното семейство трябвало да се изсели от селото, в което били родени. Първоначално били настанени в бежански лагер, след време дошли в Свети врач – село, в което местните били гостоприемни към тях, а и толкова приличало на тяхното, онова, което трябвало да изоставят. Но тази прилика се оказала много коварна, защото около новите им къщи имало блата, в които гъмжало от маларийни комари. Най-уязвими на болестите, разпространявани от насекомите, се оказали децата, много от тях умирали. И тогава една благотворителна фондация обезводнила блатата, осигурила лекарства. Когато най-малките били защитени, моята баба разказвала, че на малкото село му потръгнало и скоро с усилията на всички започнало да се развива. Дали и днес, близо сто години след пристигането на моите прапрародители, има такива фондации, организации, съюзи, които помагат и вдъхват сили за ново начало? Това трябва да разбера!
Вече съм в своята стая. Слушам музика и сърфирам из нета. Търся кой, кога, къде създава добро. Прочитам, че в годината, в която се е родила моята по-голяма сестра – 1991 –Република Казахстан обявила своята независимост от многовековен недостоен за нея съюз, но това се отразило на качеството на здравните услуги и в резултат на това хиляди деца заболяват и умират. Тогава ЕС отпуска финансова помощ, за да се изготви национална стратегия за здравето на майките и децата. След по-малко от десет години, когато моята кака е вече ученичка, благодарение на отпусната помощ за развитие на ЕС над 13 милиона деца от цял свят се записват в начално училище, а над 18 милиона, отново след финансиране на ЕС, са имунизирани против дребна шарка. Впечатлена съм, че в много от случаите, когато ЕС помага в развитието на национални икономики или друг вид предизвикателства – политическо управление, нарушаване на човешки права, природни бедствия – той е все по-малко донор и все повече стратегически партньор, а също така, че подпомага развитието на страни – свои членки, а също и не членки. Оказва се, че и в моето детство, както и в детството на моята прабаба, има съюз, който помага на много страни да напредват и да живеят достойно. И в този съюз членува моята родина. Щастлива съм, горда съм, че част от парите, които се насочват за тези благородни каузи са от вноската, която България плаща на ЕС, а зад вноската стои трудът на моите родители. Не е ли страхотно – мама и татко са разбрали като Хектор и Андромаха, че няма лично щастие, спокойствие, ако останалите хора страдат и няма кой да им помогне да се развиват. А аз как ще продължа тяхното дело ?
Отговарям си, без да се замисля – ще уча и ще дойде денят, в който част и от моите пари ще се включат във вноската за ЕС. Сигурна съм, че това е справедливо, но кои са най-важните каузи или казано по друг начин кои са моите идеи за тяхното правилно насочване. Чудесно е, че в училище работим по проекти, финансирани от европейски програми. Благодарение само на един такъв аз вече имам много добри приятели от Италия, Испания и Германия. Тогава да се дава помощ за българските ученици. Но средства за такива запознанства и срещи ще си осигурявам сама, след като започна да работя. Прекрасно ще бъде ЕС да реши да ги дава за образование на деца, в чиито страни местното политическо управление прави така, че ограничава възможностите и правата на децата. Но смелата Малала, носителката на наградата Сахаров, така категорично работи, че докато аз се включа със своите средства със сигурност голяма част от проблема ще бъде решен. Може би трябва да се отпускат помощи за тези градове, които пострадаха от природни бедствия през изминалата година в България, но сигурното и редовно европейско подпомагане, според мен, ще ни изиграе лоша шега, защото никога няма да станем добри домакини на тази част от града, страната, която е обща, която е извън оградата на родния дом. Имам друга, четвърта идея, която смятам, че е най-важна и по чието осъществяване си заслужава още от днес да се отпускат помощти за развитие. Идеята ми е с много красива и дълга история, тя е формулирана дори в националния ни герб – „Съединението прави силата”. Да, съединение и присъединяване, но ще излезна от националните на граници и ще заговоря за Европа. Смятам, че парите трябва да отиват при страни, които желаят да станат членки на ЕС, защото това ще е една много умна инвестиция. Всяка държава преди постъпването си в Съюза дълго и търпеливо работи, за да стане пълноправен член. Всяка кандидатка започва своето самостоятелно изкачване по стъпалата на общия европейски дом. На нейните граждани е ясно, че трябва да избере ръководен екип – депутати, министри, които да осигурят стабилността на институциите, гарантиращи демокрацията, върховенството на закона, човешките права и закрилата на малцинствата. Всички хора от страните кандидатки, се мобилизират и създават функционираща пазарна икономика, като много често изпитват и лишения в условията на силна конкуренция, но работят с мисълта, че крайната цел си заслужава, знаят, че когато станат част от голямото семейство всеки един от тях ще има същите задължения и права като на останалите. Така всяка страна-кандидатка уеднаквява условията за достоен и справедлив живот на гражданите си с тези на вече влезлите в Съюза страни. И когато стъпалата са изкачени и новите членове са приети в новото си семейство, всички са щастливи – и стари, и нови членове, защото всички чувстват как се е увеличила позитивната сила на Европа, чрез утвърждаване на исконни европейски ценности.
Това е моят поглед. Това е моята идея – разширяване на Европейския съюз, защото заедно можем повече.
София Петкова Спасова, 9в клас
Есето спечели голямата награда – пътуване до Брюксел, в конкурса на евродепутата Мария Габриел