Съобразяваме се с другите, защото се страхуваме от техните реакции. Реакции, които ние самите предизвикваме. В центъра на всичко стои страхът .А страхът се поражда от липсата на възможности и и опит. Човек се страхува от неизвестното и се опира на познатото. Ситуациите задействат навиците. Навиците се опират на изградените вериги. Използваме това, което притежаваме.
Накратко, ако е способен на всичко това, то в момента, в който чуе упрека, мозъкът му ще разполага с множество възможни отговори и твърде е вероятно да избере най-подходящия за ситуацията: този, който ще е в негов интерес, който ще му донесе най-голяма изгода. Сега, представи си, че става въпрос за някой, който няма достатъчен запас от реакции. Тогава е твърде вероятно единственият избор, до който мозъкът му има достъп, да е обидата или раболепието. Но това така или иначе ще е неговият _най-добър избор_.
То е ясно, че мозъкът ти не разполага с кой знае колко възможности. Следователно ще трябва да развиеш такива. Разбираш ли, природата изпитва ужас от празното. Така че, ако просто се опиташ да премахнеш ролята на жертва, а не умееш нищо друго, няма да се получи. Ще се съпротивляваш на промяната. Затова най-добре е да откриеш, че можеш да правиш нещо друго.
Като се сблъскаш с действителността, ще разбереш, че не е чак толкова ужасна, и впоследствие ще можеш да си позволиш това, което днес не смееш. Единственият начин да успееш е да се срещнеш лице в лице с действителността, да се изправиш срещу обекта на своите страхове, докато страхът изчезне, а не да се свиваш в някакво убежище, което може единствено да усили страха ти пред неизвестното. Единственият начин да разберем дали това, което мислим, е грешно или не, е да го изпробваме на място! Затова понякога е полезно да се вземем в ръце, дори малко да се насилим, за да изпробваме страховете си и да си дадем възможност да осъзнаем, че може би сме се лъгали.
Необходимо e да се създадат нови умствени навици. Достатъчно често да се възпроизвеждат утвърждаващи мисли, свързани с положителни емоции, докато новите невронни връзки се създадат, укрепят и накрая станат преобладаващи. Това изисква време. Не можем да изтрием от съзнанието лошите навици.Но е възможно да добавим нови и да ги направим неустоими. Не можем да променим хората. Може само да им покажем път и след това да ги накараме да искат да го следват.
Ако изпълняваш възложената ти задача само една седмица, това няма да ти послужи за нищо. Абсолютно за нищо. Необходимо е да я впишеш във времето, като я повтаряш достатъчно дълго, за да може ефектът да се вгради в теб. Малко по малко ще се научиш да насочваш вниманието си към своите качества, ценности, към всичко, което те прави добър човек. Постепенно чувството за собствената ти ценност ще се впише в теб, докато се превърне в увереност.
Когато полагаш усилия да убедиш някого, то е все едно, че прилагаш върху него натиск, който той усеща и който го принуждава да натиска в обратната посока. _Притиснеш ли го, той те отблъсква._ Когато се опитваш да се отървеш от някой натрапник, колкото повече го отблъскваш, толкова по-настоятелен става той.
Когато си изправен пред необосновани упреци, измъчвай го с въпроси. Вместо да се оправдаваш, задавай му въпроси, за да го принудиш той да се оправдава! И бъди настоятелен. Той трябва да даде доказателства за упреците си, а не ти да доказваш, че са неверни! С други думи, накарай го да мисли. Попитай го какво му позволява да твърди това, което казва, и не го оставяй да се крие зад общи приказки. Дълбай, изисквай точни сведения, факти. Ако наистина е злонамерен, ще изживее гадни мигове.
Сега постепенно се учи да се съпротивлява, да се противопоставя. Добре е, но не е достатъчно. Ни най-малко. Едно е да умееш да се съпротивляваш, съвсем друго е да умееш да получаваш. Необходимо е предварително условие, за да успееш.Когато човек вътрешно в себе си е убеден, че може да въздейства върху решенията на другите, накрая винаги успява, макар и по малко заобиколен път. Справя се. Ако обаче не вярва в това, ще се откаже при първото препятствие, което ще изтълкува като доказателство, че подходът не го бива.
Действа единствено ако имаш желание да влезеш в света на другия, да го изживееш отвътре, поставяйки се на неговото място, за да усетиш каквото усеща той и да видиш света през неговите очи. И ако желанието ти е искрено, жестовата синхронизация е малкият магически щрих, който ти помага и ти позволява да осъществиш контакт, да внесеш качество на връзката, което другият ще иска да запази. Затова впоследствие и той несъзнателно ще подражава на твоите движения. Когато се синхронизираш с неговите движения, приемаш неговите ценности, споделяш неговите грижи, прави го единствено с намерението да влезеш под кожата му, за да изживееш света му отвътре.
Но ако положиш усилия, което понякога е доста неприятно — да приемеш неговото виждане за нещата, можеш да схванеш какво точно го кара да мисли и да се държи по този начин. И ако се усети разбран, а не съден, може би ще съумее да чуе това, което имаш да му казваш, за да промениш позицията му.
Важното е да се откажеш да осъждаш конкретните ценности, да си кажеш, че дори да те шокират, единствената надежда да накараш въпросната личност да претърпи развитие във възгледите си е да не я отхвърляш изцяло заедно с идеите й. В такъв случай да проникнеш в нейния свят е равносилно да се поставиш на нейно място, все едно си влязъл в нейната кожа, за да опиташ отвътре какво означава да вярваш в това, в което тя вярва, да мислиш онова, което тя мисли, да изпитваш нейните чувства, преди да се върнеш на собственото си място. Само такова поведение ти позволява действително да разбереш какво движи тази личност, без да я съдиш, както и кое я кара да греши.
Бог пътува винаги инкогнито- Лоран Гунел