Една клечка. Едно драсване. Ето, запали се. Сега гори с болезнен и безстрашен пламък. Излъчва малка светлинка, която смело влиза в битка с тъмнината, макар да е обречена.
Аз не помня кой и кога ме запали. Но още горя. Странно е как с годините образите се измиват. Изгубват се. Остава споменът за онази искрица, предизвикала пожара в теб. Остава за цял живот.
Случи се неусетно, докато тичах през ливади от моменти, сред треви и цветя от хора с неискрени цветове. Търсех… причина, смисъл, себе си дори. А бръшляни ме спъваха, за да не отнемам полагащата им се светлина. А може би искаха и моята. Набирах букети от ароматни и красиви цветя, а те пускаха отровните си сокове в ръцете ми. Бях объркана. Безпътна. Крепеше ме моето семейство. Мама, татко и баба. Бяха до мен при всяко мое терзание и търсене. Подкрепяха наивните ми и глупави действия, защото знеха, че имам нужда да го правят.
Една сутрин мама ме събуди рано. Баба беше направила палачинки. Обичах ги с шоколад и банан. Бяха любимата ми закуска. Ядяхме палачинки всяка неделя, но беше още сряда. След като всички закусиха, татко каза, че ми е подготвил изненада-семейна екскурзия. Трябваше да тръгнем веднага. Зарадвах се, защото отдавна не бяхме ходили някъде заедно. Оправих багажа си набързо, а те ме чакаха в колата. Потеглихме. Бях щастлива. Шегувах се и се смеех с любимите си хора – единствените, които не искаха да ми навредят, а просто ме обичаха.
Отминавахме сгради, коли, поляни. Наближавахме моста, който сякаш отделяше два свята. Изведнъж видях нещо през прозореца. Извиках и татко се обърна. Не биваше да го прави. Срещу нас идваше автомобил от насрещното движение, а татко нямаше време да реагира. Ударът беше много силен.
Събудих се в болницата. Болеше ме главата. Сестрата до мен каза, че нямам нищо счупено, че съм късметлийка. Тогава си спомних и попитах за нашите. Тъмна сянка покри лицето й и усмивката й се изпари. Попитах я отново, по-силно, а тя не отговори. Стомахът ми се сви. Дойде лекарят със загрижен поглед. Вече усещах как сълзите ми напират. Така беше, семейството ми си бе отишло. Зави ми се свят и в следващия момент припаднах.
Беше сряда. Най-лошият ден в живота ми. Чувствах се по-сама от всякога. Бягах през ливади, сред треви и цветя от хора. Спъваха ме и падах. Тровеха умът и сърцето ми. И не исках нищо. Не търсех. Просто съществувах. Сама и студена.
Тогава го срещнах. Един от онези избледнели до снежност от времето образи. Най-важният от всички. Той гореше. Погледът му беше огън – топъл, но опасен. Имаше пламък, тъй силен и изгарящ, че ми остави белези. Беше истински, не се преструваше и не криеше. Но ранявана безброй пъти, не му вярвах. Следях с поглед всяко негово движение, докато не се убедих, че е различен. По-добър. Той ми показа друг свят. По-скоро друг връх, от който да погледна. Постави ме пред избор – простото живеене в отчаяние, страдание и безцелност или нещо по-велико. Аз бях кибритената клечка, която той драсна. Усетих първоначално сгряване, което прерасна в изгаряне. Видях света като поле от мечти, реални и сбъдващи се. Само трябваше да ги направя мои.
Ето ме сега – горяща от желания.
И искам. Да летя високо в небето. Да докосна мекотата на облаците и да почувствам бялата им памучност. Да се понеса сред изрусените лъчи на слънцето, парещи като душата ми. Искам да скоча от тази височина. Да разсека въздуха с беззащитното си тяло, а той да се разсърди за това, че нарушавам спокойното му движение. След това да се спусна на земята, където всичко е различно. По-трудно. Трагично.
Тук срещам хора – напрегнати, ядосани. Много от тях с усмивки на лица, но с тъжни очи. Те са мнителни, недоверчиви и невярващи в светлината, в огъня, в мен. С враждебност се опитват да ме изгасят. Тук искам да заснема най-прекрасните моменти, изживени от хората по света. Да уловя сладостта на неподправеното им щастие, шоколадово на вкус, с жълт цвят и миришещо на пролет. Да затворя в снимка топлината, а може би и горчивината на любовта им. Искам да запаметя и разочарованието, болката и тъгата в очите им.
Непознатите хоризонти ме привличат като магнит. Да ги преоткрия. Искам да сдъвча проклетото разстояние, което ме дели от хилядите непосетени места. Да се преборя с времето, да забравя за досадните часове, минути и секунди. Как мразя часовниците.
Искам, искам… Толкова желания – пламъци, дишат в гърдите ми и изсушават всяка частица от мен. И горя. Научих се да мечтая за невъзможното, да се боря безстрашно с тъмнината, дори да няма надежда. Сърцето ми не се примирява. И пламва двоен, троен пламък. Тогава нищо друго няма значение.
Аз не живея, не, по-силно е. Следвам пламъците. Не зная до къде ще стигна. И дали следите ми ще бъдат пепел, която вятърът ще разнася. Тя може би ще се изгуби из безкрая. Но ще съм горяла.
Надя Манджовска – 11б клас , есето спечели второ място в конкурс