Получавам възможност да излетя нависоко и да мина 2000 м. надморска височина. Защо непознатите неща са притеснителни. Защо предпочитаме да си останем в неизживяното. След няколко дена колебания решавам, че страховете и мързелът няма да ме победят.
Подготовката не е голяма. Вече имам опит в подобни преходи и знам, че повечето неща в раницата няма да бъдат използвани. Дори храната. Сухият пакет е излишен и само затормозява пълноценното функциониране на тялото в режим на интензивно използване. Вода, телефон, резервни дрехи и малко пари и всичко е готово.
Тръгваме малко по-късно от нормалното. В точката на срещата разбираме, че двама от заявилите желание са се отказали. Точно навреме, защото превозното средство нямаше да побере всички. Май единият от пътуващите предварително знаеше това и изигра добре картите си за да не се откажа от пътешествието. Имаше и друга идея, но за нея няма да разказвам тук.
Така се оказах в компанията на 2 познати и 1 непознат, в неговата кола. Комбинация, която едва ли можеше да се реализира в подобен състав по мое желание. Никой не знае точният маршрут. Организаторът и аз имаме само смътни визуални спомени, защото сме минавали вече по този път.
Следва пътуване до туричка черква и бърз преход до местността водохващането. Там разбирам, че имаме уговорка с друга група, в която има водач, но и доста начинаещи туристи с деца. Набираме смелост и продължаваме сами по пътеката. Маркировката и възвърнатите визуални спомени са причината за нашата смелост.
В една компания винаги трябва да има хора, на които им се говори в повече. Ако всички са затворени в себе си ще се получи тягостна ситуация .Така в приятни приказки постепенно напредваме в изкачването. Горската пътека има зона, в която пътят се смесва с водни поточета. Следват стръмни участъци, заградени с дървена ограда. Постепенно гората се измества с по-ниска растителност. Появява се и зимната маркировка. Малки почивки и справки с планинската карта.
Нашите маршрути винаги се пресичат и се налага да променим цвета на маркировката в кафяв. Отново сме в гора. Табелата показва, че до Спано поле има 45 минути. Излизаме на нов кръстопът и на път, по който джипът носи храна за заслона. Мястото не е избрано случайно. От арнаутските гробища се разкрива чудесен изглед към Куклите, зъбът. В 12 часа пристигаме. Вече сме над 2000 м. Изгладнели си поръчваме по една супа. Опитваме и от запасите в нашите раници. Струва ни се, че сме пристигнали прекалено бързо. И с нова увереност продължаваме към спанополските езера
Тревистите области и стада от крави, пазени от куче пазач. Преминаваме покрай стръмни върхове и чукари, следвайки зимните пътеводители. Малки хълмове и много камъни, които изкачваме, и отново равнинни области. Напускаме пътеката на разклона за хижа Синаница. и се отправяме към познатия стръмен и изморителен за изкачване склон на първото езеро.
Умората е обхванала всички и с радост сядаме и се наслаждаваме на водите на езерото. Гледката е омайваща. В езерото има пъстърва, която е цел за рибарите наоколо. Най-ниското езеро е на 2200м. В горната част се е образувал малък водопад.То приема водите на горните езера и дава началото на река. По нея има приятни места за къпане.
Решаваме, че ще посетим едно от горните езера и започваме да скачаме по стръмните склонове на долното езеро, осеяни с големи камъни. Заобикаляме встрани от водопада и се понасяме с последни сили по стръмен склон, покрай стадо белязани по европейски крави. Гледката в далечината става все по- страховита. Чукарът е почти в краката ни, но умората ни отказва да се покатерим и да видим гледката от другата страна. Сигурно ще съжаляваме за това.
По обратния път минаваме напряко покрай още едно езеро. Там тишината е убийствена. След малко сме долу на познатия път, но разбирам защо ти са нужни планинарски обувки. Малкото мочурище прави наводнение в летните ми маратонки. Чакат ни поне три часа път в обратна посока. Разговорите в това пътуване показват скрити страни от характерите на всеки, но най-вече основното в тях. Планината е един голям разкривател.
Непрекъснато се съмняваме, че сме на правилния път, но в крайна сметка се добираме до познати местности. Колената и стъпалата ни започват да изневеряват. Надценихме възможностите си. Все пак никой не съжалява за умората и за получените слънчеви изгаряния. Нито за следващия ден, пълен с мързелуване и релаксация. Със запазените спомени и желание за следващо подобно приключение.