Бе късен следобед. Може би поредният път, в който щях да я видя. И ето я, тъмно кафявите, получерни очи се вторачиха в мен. Това бе най-прекрасното момиче, което познавах, но също така бе прекалено забранена.
Обичах я, исках я, давах ? всичко, от което имаше нужда, като в замяна исках само едно – нейната любов. Любов, толкова невъзможна, колкото птица да полети без криле, но едва ли щях да я получа по начина, по който я давах аз. За нея бях просто приятел, на когото можеше да разчита във всеки един момент…а как ми се искаше да не беше така.
Може би се питате какво ме спираше от това да я взема за себе си? Не приятелството бе главната причина, а дългогодишният ? приятел. Нямах желанието да разваля изграденото помежду им, но … ох … тази сила, това невидимо нещо, което стоеше в мен, напирайки да излезе и да я сграбчи, ставаше все по-силно. То ме тласкаше към нея и неусетно не знам какво се случи…
Изгубих контрол. За миг помислих, че мога да си го позволя и се приближих към нея, като я хванах за ръцете и рязко я придърпах към себе си. Усетих изплашеното ? сърце като на зайче, което блъскаше толкова силно в гърдите ?, че чак я задушаваше. Наведох се и се опитах да я целуна, но се дръпна. Поне е добра в това да се измъква от неловки ситуации – взе една тенджера и я нахлупи на главата, правейки се на Дон Кихот. Ах, това момиче…тогава отидох при нея, свалих железния съд и я целунах. За миг помислих, че абсурдната любов можеше да бъде реалност. Опитах пак, но не се получи. Това дърпане, тази дистанция…толкова много ме привличаха – караха ме да се побърквам така, както наркоман без необходимата доза. Нямаше начин да се откажа, абсурдно ре да живея с мисълта, че този момент няма да се повтори.
А нея…беше я страх. Беше я страх от това какво можеше да се случи, какво щях да направя. Хиляди пъти ме питаше колко силни са чувствата ми, какво се въртеше в главата ми и бих ли направил нещо без нейното съгласие. Всеки път я убеждавах в това колко я обичах, но повечето неща оставаха загадка. Тайна, която пазех за себе си и единственият начин тя да разбереше бе не чрез думи, а чрез чувства. Аз щях да ? помогна да почувства, ако ми беше позволила. Но обичаше другиго и не веднъж ми обясняваше, че целувката е била грешка.
Тя знаеше, че я желая само за себе си, но казваше, че не бива да бъда егоист. Любовта помрачаваше ума ми, не бях същия като преди. Тази любов буквално ми разказа играта, защото бе първата, която така влизаше под кожата ми. Изпитвах гняв и болка, гледайки я, че е щастлива с другиго. Мразех това, че е толкова изкушаваща и същевременно толкова забранена за мен, колкото плода за Ева, и както нещастието при нея дошло, така се стовари и върху мен.
Сега я гледам отдалеч. Все така щастлива с приятеля ?. Опитах и аз да се променя, бъдейки с друго момиче, но някакси не мога да спра да мисля за НЕЯ. Е, продължавам да живея, въпреки онзи буден абсурд, и се надявам някой ден да успея да спечеля сърцето ? и отново да ? кажа колко много я обичах, и как още продължавам… Не е ли абсурдно това?
Любка Славкова – 11 а клас