Животът започва от раждането на човек, когато тръгва да се бори за своето оцеляване с пречките, отредени за всеки един от нас. Свободни сме да избираме дали да съществуваме, след като сме създадени или пък не.
По пътя си срещаме доста трудности и си задаваме въпроси, на които светът не ни отговоря. Точно това олицетворява абсурда, отнасящ се за мъдростта, до която е достигнал Албер Камю. Сякаш живееш, без да знаеш защо и за какво всъщност си създаден, каква е твоята мисия в тази приключенска игра. Дали няма да съществуваш само защото си тук на тази планета и така трябва или ще намериш своето място, търсейки го на всеки ъгъл, сблъсквайки се със самия себе си за онова нещо – смисъла за живот, който те прави щастлив.
Предполагам, че доста хора са се чудели защо сме на това странно място, наречено Земя, какво въобще правим тук, след като идваме и си отиваме. Сигурно и Камю се е питал същото. Едно пространство, наречено живот, погледнато по различен начин от нас – тези, които го живеем. Не можем да го видим, нито да го чуем, но поне можем ли да го усетим? Не, не мисля, това не е вятър, за да го почувстваш, а нещо по-различно, по-завладяващо, по-странно, по-неочаквано и същевременно неразгадаемо и доста приятно, където имаш свободата да действаш. Усещането за него е само тогава, когато придобием ясното съзнание за ценността му или страха от невъзможността да го удължим.
Има много смисъл в казаното от френския философ, тъй като човек, който живее, без да е опознал смисъла и не знае накъде трябва да гледа, коя е неговата цел, той всъщност съживява не себе си, а единствено абсурда. Наистина това да не знаеш какво желаеш от себе си, от своя временен период на съществуване, намиращ се между раждането и смъртта, влияе пагубно на личността ти да се изграждаш чрез нравственоположителните ценности . По пътя на изграждане на тези важни за нас ценности ние се сблъскваме с точно този абсурд, който сякаш ни е хванал за ръката и ни тласка да вървим към опознаването на света, към самостоятелно вземане на решения и поемане на отговорност за тях.
Съгласна съм с Камю, че да живееш донякъде съживяваш абсурда, но смятам, че се създава от определени хора, неосъзнали себе си и света около тях, не дръзнали да търсят отговори на въпросите си, а единствено чакат светът да им ги каже, без да полагат никакви усилия. Не сме достигнали, може би, зрелостта да бъдем независими, рационални, обективни, да разчитаме само на себе си, а не на някого другиго в откриване смисъла на живота. Според Ерих Фром бягаме от свободата поради невъзможността да понесем товара на отговорността за нашия избор. Всеки иска да заобиколи, ако е възможно абсурда, за да може сам да осмисли с какви действия да се захване, за да достигне до това, което търси.
Трябва да търсиш това, което в даден момент само ще те завладее и ще те направи щастлив и така да започнеш да ,,гониш” мъдростта заедно със своите цели. Дори и самото търсене на неща, които ни интересуват до момента, когато ги открием, можем да наречем абсурд, защото отново се появява тази противоречивост, която съществува. А не сме ли и ние самите тази невъзможност, която срещаме през целия този наш период на съществуване, създавайки сами безсмисленото продължаване на живот. Понякога придаваме ценен смисъл на важни за нас неща, а в същото време се оказва, че те са незначими. Като че ли абсурдът е някаква огромна стена, през която да преминем, ако успеем да преодолеем всяко камъче от нея. Стигнем ли до там става по-трудно – имаме желанието да разберем какво има отвъд нея, но пък има ли смисъл да падаме, да се нараняваме само за да утолим жаждата за познанието, което се крие зад стената. Ами, ако там е пълно с различни гадории, това е абсурдно. Живеем и искаме да откриваме много, дори от любопитство, а след това разбираме, че е напразно. Е, поне ще сме щастливи от факта, че не сме се отказали въпреки трудното и на пръв поглед невъзможно.
Човекът, крехък в тежката действителност, е жаден за познания, за отговори на въпроси, за живот. Тогава безсмислено ли е съществуването му, абсурдно ли е щом има стремеж към нещо? Мотивацията, различна за всеки, кара човека да се опитва да намери това, което търси сам, без да чака наготово света да предостави всичко, което всъщност е абсурдното.
Енергията за новото и вътрешното удовлетворение не спира, защото всеки винаги си поставя цел да достига все по-високо равнище в своя живот. Е, сигурно това е абсурдът – да не получаваш, но да се противопоставяш сякаш на себе си и да показваш на света, който вместо да ти помогне, за да те улесни като ти отговаря, мълчи безмълвно. Но независимо от това, че се изпречва пред теб, ще ,,бродиш” по пътищата, уповавайки се именно на трудностите.
Когато човек, попаднал в една вселена, без да вижда светлината, с която е озарена и в същото време живее, за него сякаш е безсмислено, безразлично, безнадеждно пропиляване на живота. Може би това се крие в понятието абсурд, с което Албер Камю някога е описал съществуването ни.
Според мен той се опитва да ни накара да се бунтуваме със себе си, с вътрешното си Аз, за да можем да открием и да опровергаем, че животът е абсурден и сами да разберем как изживяваме моментите си и да ги осмислим.
Както е в мита за Сизиф, където непрекъснато прави едно и също нещо- тласка огромния камък нагоре по хълма, а стигайки до върха, камъкът се търкулва надолу и така отначало. Това е абсурдно и всеки, който го е прочел или чул някъде, винаги ще реагира по същия начин. Може ли обаче, слагайки точка на дните си, човек да се измъкне от това еднообразие. Отговорът е, че просто ще се измъкне от трудното и ще се предаде пред загадачния свят и всъщност ще се окаже победен. Затова е важно не дали живеем и за колко дълго, а по какъв начин ще действаме, за да осмислим и излезем победители от тази приключенска игра. Важни са точно уменията ни, с които сами да допринесем за рационален, смислен, пълноценен живот. А щастието се поражда именно от този така наречен абсурд, борейки се с него, защото хубавото идва неочаквано, във всеки един момент – понякога по-забележимо, а друг път – по-невидимо, но винаги ни зарежда да продължаваме съживяването на невъзможното.
Човек се стреми към откриване на това, което търси и иска да разбира всяка новост от света, докато е жив. Ето и противоречието, че хем искаме да знаем, хем не можем да го опознаем. Но според мен важен е стремежът и усилието на човека да обогатява своите знания макар никога да не може да опознае света изцяло. По-важни са средствата, чрез които постигаме целите си, защото тогава изпитваме удоволствието, вътрешното удовлетворение от извършената работа. Усилието, което полагаме е от голямо значение, защото показва упоритостта и волята за успех. Търпението, което проявяваме през целия си абсурден живот, е силата, която притежаваме вътре в нас
Албер Камю, който определя, че да живееш, значи съживяваш абсурда, защото самия той е бил в такъв свят, който му е помогнал да се изгради като достойна личност. Не се примирява и подбужда нас самите да правим същото, което сигурно олицетворява неговия поглед за нелепото. За да не излезнем опарени от огъня ,,абсурд”, е необходимо да се радваме на миговете си, макар и често да са тежки. Нужно е да му се противопоставяме, защото именно от крайния резултат ще бъдем удовлетворени.
Абсурдът се ражда в сблъсъка между нашия разум и заобикалящия ни свят, който е невъзможно да опознаем напълно, сякаш е труднодостижим връх, до който не можем да се изкачим.
Но вече осъзнали абсурда на живота можем да го осмислим и да решим какво да правим в този кръговрат. Обмисляйки съществуването си, желаем да научаваме нещата, с които сме се сблъскали и с какво предстои да се борим. Бунтът е да поддържаме абсурда и именно поради него да продължаваме да действаме, защото животът си струва да бъде изживян. Да, той е абсурден, но не е безмислен. Предлага ни толкова много възможности и ние трябва да опитаме от всички негови сладости и горчивини.
Петя Корчева 10 б клас