От дневника…
„Спрях да се надявам, да мечтая… Спрях да чувствам… Спрях да мисля. И същевременно това се питам – Станах ли онзи мъдър човек, научил се преждевременно на урок за любовта?!… Това бе единствения въпрос, считащ се за единствената ми мисъл, обзел моето съзнание…
И като спреш да се надяваш, да мечтаеш, да чувстваш и да мислиш – как изобщо има живец в теб? Как изобщо съществуваш? Вървиш като живият мъртвец, следван от своята сянка. И може би това е единствения ти спътник сега… Чудиш се как си останала само с него. Чудиш се как е могло да се стигне до тук. Защо не направи нещо? Защо остави нещата да се леят сами по течението на бързеят?!…
Въпроси, въпроси и още въпроси… Но не те са важните сега, а именно онзи, който споменах по – горе – Наистина ли разбрах кога трябва да спра? И наистина ли открих мъдростта?
Знаете ли? Мисля, че имам отговор за първия въпрос. Именно това е, че спирането бе необходимост и единственото нещо, от което сме се нуждаели. А и бе направено в най-точното време – нито прекалено рано за направените грешки, от които сме си взели урок, а също и нито прекалено късно за бъдещото ни кръвожадно изсмукване на енергията, която таим в себе си.
Защото той бе като онези страстни пушачи, а аз бях кутията цигари, от които се нуждаеше. А тя намаляше ден след ден, цигара след цигара, изхвърлена безмилостно след последната дръпка… Ден след ден, нова доза изсмукана енергия… И след случилото се, това бе най-правилната ми постъпка – да спра. Да запазя и онази малко останала енергия в себе си, която ме поддържаше жива. Да запазя и онзи останал живец… Вие не бихте ли го направили? Не бихте ли запазили себе си така, както аз го направих…?!
А същност, това е и отговорът на втория въпрос – осъзнаването на вредата, съпътстваща ме през цялото това време. Осъзнаването за това, че просто е трябвало да разбера кога да спра.
Направих го! Освободих се от тежкото бремето; от надеждата, че всичко щяло да бъде по-добре; от грешните мечти, които ме заблуждаваха и караха да изглежда така, че има шанс; от грешните чувства, изпълващи користно душата; от грешните мисли, които бяха толкова натрапчиви и умопобъркващи… Бях силна. И бях мъдра, именно заради това, че отговорих на въпросите. И именно заради това, че притежавах умението да разбера кога трябва да спра…”
Ваня Чакърова 10 а клас