Библиотекарката беше много строга. След като записа името и адреса ми, като постоянно ми хвърляше бързи погледи над рамката на очилата, ме накара да поставя подпис на картончето, което тя каза, че е моят читателски картон. Подпис ли? Не знаех какво е това, но когато тя ми обясни, притеснението се замени с гордост. И започна моята най-любима дейност – четенето на книги. Преминах през различни етапи. Първият беше на бързото поглъщане на много, много книги.
Толкова бързо ги четях, че библиотекарката реши, че само ги заемам и сигурно послъгвам, че стигам до техния край. И затова започна да ме изпитва – интересуваше се как се казват героите, къде живеят, кои са техните приятели, защо толкова бързо съм стигнала до последната страница. Тези разпити ми бяха малко неприятни, исках да и` кажа, че съм голяма и че знам, че не е достойно да лъжеш (бях вече разбрала това от любимия ми до ден днешен Незнайко), но докато събирах
смелост да и` се противопоставя, установих, че да разговаряш с някого за току-що прочетената книга е също толкова интересно, колкото и когато я четеш. И тогава започна вторият етап – на споделянето. Четях, но имах нужда, след като затворя книгата, да разговарям с някого – за това какво съм почувствала, как изглеждат героите, да удължа момента на удоволствието. И така е до днес. Сега съм учител по литература. Щастлива съм, че имам възможността да разговарям за книги ежедневно с младите, зареждащи с енергия хора. Щастлива, но и притеснена, защото броят на тези, които със страст поглъщат изписаните страници, все повече намалява. Моите ученици година след година стават все по-практични – четат само произведенията от задължителния учебен списък. А това е недостатъчно за духовното им развитие. Разбирам, че изкушенията около тях са много и трудно ще се конкурирам с новостите, но като стотиците учители по български език и литература нямам намерение да се отказвам.
И затова избрах моето място за четене да стане нашето. А това място е кабинетът ни по литература. В него има много потенциал, който ние заедно разработваме. През изминалата учебна година учениците представиха пред аудиторията на своя клас книгите, които по някакъв начин са ги впечатлили – нямаше ограничения. Екипно или индивидуално, те презентираха мултимедийни продукти, кратки клипчета, доклади. След представянето всеки, който желаеше, се
включваше с мнение. Младите хора често имат особено отношение към дискусиите, защото опит да заявяват позиция трупат предимно в социалните медии, а този тип комуникация им създава лъжливото усещане, че тяхното мнение е единственото и правилното. В кабинета по литература, лице в лице с другите разсъждаващи, много от учениците с изненада установиха, че има и други гледни точки освен техните, че докато спорят, представят идеи и защитават тези, много често променят своето мнение и в това няма нищо лошо. И през новата учебна година ще продължим да реализираме тази идея, но за да направим нашето място за четене желана и уютна територия, ще поканя децата да донесат свои книги в кабинета и да прочетат на съучениците си откъси, които заедно ще изберем. Ще прочетат описание на пейзаж, който отговаря на душевното им състояние. Или откъс, описващ осъществяването на нечия мечта. Или откъс, стих, диалог, в който са почувствали, че героят мисли като тях.
Или… – това решават моите ученици, с които ще сътворим заедно нашето Място за четене. Мястото ни за четене е отворена територия – добре дошли са и родители, баби, дядовци, кумири, които ще споделят своите любими произведения. То ни сближава, защото стара мъдрост е, че добрата литература свързва. И съвсем естествено Мястото ни за четене, кабинетът по български език и литература, е и моят трети читателски етап – етапът на обогатения и емоционално удовлетворен човек.
Катя Петкова, учител в ЗПГ