Архив

Календар

юли 2016
П В С Ч П С Н
« юни   авг »
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Хората общо взето, колкото са по-цивилизовани, толкова повече са актьори

“Хората общо взето, колкото са по-цивилизовани, толкова повече са актьори”
Имануел Кант “Антропология от прагматично гледище”

Театър.Постановка.Главни и поддържащи роли. Откачен режисьор. Шантав сценарист. Напудрени лица. Изящни дрехи. Различен декор. И зала … – празна. Публиката е новият актьор. А жалкото представление е нейният живот.

Цивилизацията е обществото, в което сме тук и сега. Цивилизацията е далеч от безграничното и непознатото. Цивилизацията е порядката да сме такива, каквито всъщност не сме. Тя ни създава. Преработва. Промива.Манипулира. Понякога изхвърля, но и рециклира. Цивилизацията  – театър без смях, без сълзи. Театър, в който си длъжен да играеш, за да оцелееш.
Мислиш си, че си част от публиката, о, не, далеч не! Ти си в главната роля. Да, без кастинг, без връзки -  сега играеш и “обществото” е твоят съдия. А сега ли? Сега трябва да ги впечатлиш. Постарай се. Покажи им колко бързо сменяш маската на лицето си и я заменяш с друга, точно както направи вчера, когато приятелят ти ти каза, че родителите му са му взели най-сетне кола. Спомни ли си? Да, нормално. Бе преди 12 часа. А спомни ли си и за изражението си? Приятелска, топла усмивка.Привидна радост в очите ти. Но отвътре гореше. Изгаряше от завист и гняв. Вашите ти бяха казали, че ще получиш кола, едва след като завършиш. Няма как да покажеш чувствата си,така не е прието. Маската е сложена. Кулисите са вдигнати. Продължавай. Те харесаха това, което направи. Приеха те.
Колко пъти се налага на човек да смени ролята, да промени гримасата и да създаде по-приемлив сценарий? Доста пъти. Наблюдавам ги тея актьори. Някой хич не са добри. Бързо ги отлъчват от театъра. Ама знаеш ли, продължават да играят. Да, продължават и не се отказват. Много ги обичам тея хора. Сами пишат собствения си сценарий. Трудно им е като са отлъчени от цивилизацията, ала поне са независими и щастливи. С принципи, далеч от тези на актрисите и актьорите в ония театър на “Сменяй маската, така трябва, така ни казаха”. Живеят в собствен филм, сериал, представление. Живеят и отстояват себе си, развиват се, творят и създават. Ей, точно от такива актьори се нуждаем. Бунтари, непримирими и адски диви. Вселени имат в очите си. Карат те да отпиваш от тях и да се зареждаш. Ама … тайно живеят те. Трудно ги намираш. Искат поне филмовите ленти да си спасят от тоя маскарад. Понякога само, за да оцелеят им се налага да станат част от матрицата. Какво да се прави ….. и във филмите има гафове. Но въпреки това показват чувства, истински емоции, които можеш да почувстваш.
Заговорих за ония – “Сменяй маската, така трябва, така ни казаха”. Ех, голям неприязъм изпитвам към тях. Има някои дето така са се усъвършествали, че не можеш да го разбереш – от отлъчените ли е или е част от матрицата.. Други пък печелят многооо, адски много. Живеят както Зевс на Олимп..Едно въпросче само си задавам: Щастиливи, горди и удоволетворени ли са от това, което правят? Питам аз и отговор не искам. Узнах го и сама.
Маскарада е готов. Всички са взели ролите си. Така им се налага. Пият с враговете си. Да имитират смях, присъщо е за тях. А привидната любов?  Да, има чар ама е като красива порцеланова чаша, препълнена с евтино вино. Животът им е само театър, а чувствата отдавна са забравени, изтрити и подтиснати.
Ученичка съм. Остава ми приблизително още година, две. Нямам търпение да завърша, за да се впусна във филмовата лента. Не понасям нещата, хората, които виждам, но съм длъжна да се справя с това. Длъжна съм да преглътна непримиримостта си, за да бъда част от създадената училищна среда, в която дори не желая да участвам, но трябва. Така е прието, за да бъда част от нещо, да бъда част от “матрицата”. Дали искам? Може би да, понякога е по-добре да бъдеш привиден, стоящ зад маската, вписващ се в правилата, непрекрачващ границите. Харесваш се на останалите, живееш спокойно, част си и от съставената система, и за да не звучи грубо, го наричаме възпитание и цивилизованост.
Шекспир е казал “Животът е една сцена и всички ние сме актьори” и е безспорно прав. Театърът се повтаря, понякога само актьорите се сменят. Един безкраен карнавал, една трагедия или пък просто монолог – това е животът ни, онзи “цивилизованият”.  От непрекъснати маскировки забравяме кои сме. Това постоянно сменяне на ролята загубва идентичността ни. Човешкият разум сякаш е устроен така, че не може да възприема действителността. Но май  никой не ни учи “как да бъдем себе си” и “как да изградим своята собствена личност”. Но пък и кому е нужно? Зрителят се интересува само от играта, без да се интересува от лицето, което се е скрило зад карнавалните костюми и смешните маски. Важна е само играта!
Кант е казал, че “Хората общо взето, колкото са по-цивилизовани, толкова повече са актьори”. Допуснал е голяма грешка. Хората винаги са били актьори, a цивилизацията ще бъде все по – голям карнавал.

Завесата се вдига. Актьорът излиза. Започва своя монолог. Играе убедително. Дали вярва на думите си, едва ли… Публиката става на крака!

Лидия Матеева, 11 б клас

 

Подобни публикации: