„Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови.“
Жан-Жак Русо
Трак- трак! Оковите ти се влачат по асфалта и издават този дразнещ звук- това безкрайно тракане, болезнено и умопомрачително. Вече чуваш само тези „ноти“, само веригите си, те заглушават пианото и цигулката, хармонията на музиката, и дори Бах и Моцарт, Вивалди и Бетовен, са безсилни пред това стържене. А ти все повече се опитваш да избягаш, все повече да преодолееш зависимостта си, ала раните ти стават все по- дълбоки- от тях тече все повече и повече кръв, която залива оковите и те вече не носят металния блясък, а кървавия. Боли, ах колко много боли, и ти страдаш и страдаш. Веригите ти те дърпат надолу, към мъглата- уж кондензирани водни пари, ала сякаш има още нещо, нещо зло, и ти все повече и повече се отказваш от борбата. И ето биваш победен- оставяш се оковите да те отведат на дъното- вече не мислиш, не чувстваш, не създаваш, а само зъзнеш, настъпила е вечната зима в душата ти и се молиш да дойде Смъртта- безразличен си към тази жестока и черна качулата фигура.
А нявга не беше така, когато се роди от едно чувство, от една любов, от Вечността, беше свободен. Роди се такъв! Малките ти пръсти докосваха всичко, без страх, очите ти диреха всяка частица, опитваха се да я обичат, учудваше се. Разчиташе само на първичността, на инстинкта, на жаждата си за храна и удобство, на задоволяването на всеки нагон, и беше свободен. Но това беше отдавна, сякаш преди векове, и ти нямаш спомени за това, а колкото повече растеше, толкова повече се затягаха оковите.
Защо? Това се питаш дори и в мъглата. Нали се роди свободен, а защо навсякъде си в окови?
За мен по- важно е друго търсене, което ще ти разкрия по- нататък- отдавна разбрах това „защо“, ала щом имаш нужда от отговора на този твой въпрос, ще ти го дам. Ще започна с това, че някога си се захванал да мислиш на едно друго ниво, да изпитваш други потребности, които не са само първичност и инстинкт. Знам, че отново не си спомняш това време, но няма никакво значение за отговора, който търсиш. Та когато си почнал да мислиш, си разбрал, че съществуват други хора, общество, което няма да приеме само твоята нужда или нуждата на отделния индивид, а се стреми към запазване на целостта. Обществото си има своя морал и норми- дали те са прогнили и мъртви, прецени сам, за мен те доста често вонят на плесен. И ти си ги приел по един или друг начин заради потребността да не си сам, доброволно си поставил тия нужни окови- все пак не можеш да приемеш (нито аз), че е добре да се убива, поради причината, че някой не иска да ти помогне да задоволиш първичността си.
Ала тези вериги никога не са били страшни, не те мъчат теб днес, не от тях чуваш това умопомрачително дрънчене, което заглушава Бах и Моцарт, а едни съвсем други. Онези окови, които си постави на мисълта, на съзнанието, които сега те влачат надолу. Може би и обществото има вина за това- ограниченията му и болните ценности, които ти носят доста често болка, но най- виновен си самия ти. Не знам защо избра точно това, точно тези вериги- може би поради някакъв страх и несигурност, поради някаква тъга и отчаяние, които ще оставя за теб и няма да ги споделям с широката аудитория. Но това не е оправдание да отрежеш крилата на съзнанието, на мисълта, и доброволно да се оковеш и да страдаш безсмислено, да не търсиш, да не желаеш прозрението- да болезненото прозрение, но нужното да достигнеш Вечността, от която си дошъл.
Това общо взето е отговора на твоето „защо“- може би някой друг ще използва съвсем различни похвати и изразни средства, но смисълът си е един и същ. Сега ще ти споделя моето търсене, което е доста по- важно не само за моята същност, но и за твоята. То е да намеря начин да преодолея тези окови, отново да съм свободна, както в мига на раждането си, защото и аз като теб имам рани, които кървят, имам абсурдни страхове. Далеч съм от мисълта, че съм извървяла целия път, още съм едва в началото, но това не ми дава право да се предам и да пожелая края- той просто отново ще ме върне в изходната точка и цялото страдание досега ще е напразно. Ще ти споделя какво открих до тук, защото те смятам за приятел, за мой брат, обичам те, колкото и да си глупав понякога. Освобождението от оковите, зависи само от Човека, от неговата същност, и започва със свобода от Аз и обществото, от страховете и опасенията на духа, със самотния избор на вглъбяване в себе си, с търсенето на правилните въпроси и намирането на правилните отговори. Този път е труден и изпълнен с горест, но само той ще покаже истинската свобода за Аз и обществото, истинското прозрение, само той може да направи душата толкова голяма и безкрайна като вселената, че тя да заслужи Вечността.
Виждам че очите ти вече блестят- отърва се от твоето болезнено „защо“ и вече в теб се поражда друг въпрос, а именно „как“. Поглеждаш към мен, но и аз още не съм отговорила, все пак съм в началото. Но моля те не се отчайвай, не се връщай към мъглата- самото откриване на правилния път е нещо велико, нещо, което не всеки постига. Пък и аз още съм тук и ще извървя пътя заедно с теб, нали сме приятели?! Заедно може би ще ни е по- леко?!
Петя Петкова Xв клас в ЗПГ