Гимназията.
Годините, които летят.
Месеците, в които създаваме приятелства до живот или поне отчасти.
Дните, в които ни се подаряват знания, които избираме да усвоим или да отхвърлим. Освен когато става въпрос за контролно или класно. Тогава може да се зубри или преписва, а това, както знаем, са умения, необходими и високо ценени в студентстването.
Гимназията ми.
Озовах се в нея по воля на родителското тяло. Против моята. И това е най–важният избор, който не съм направила, за който днес съм най–благодарна.
Моите гимназиални години бяха трудни в началото, лесни после. И пак трудни в края, защото раздялата е тежка.
Годините, които за мен са предимно интересни, пътуващи, дебатиращи, театралстващи, рецитиращи, любопитстващи, философстващи и обичащи.
Днес посещавам любимите учители, които са ми дали много повече от обикновеното, защото те самите са необикновени. Приказни герои, борещи се доброто да възтържествува, на мисия в името на знанието и човешкото. Мисията, която днес е все по–трудна, но не и невъзможна. Вярваме го!
Годините в гимназията са щастие.
Щастие, синтезирано в 30-минутните ни срещи с учителите четвърта поред година след завършването.
Щастие, което сигурно произвежда весели хормони, колкото Седемте рилски езера в шоколад.
Щастливи срещи, които чакам с месеци, за да ме заредят за следващите.
Които да ми напомнят, че не съм била просто ученик, а човек, който е получил по мъничко отгоре. По мъничко от всеки преподавател, който ми е дал парченце от пъзела, необходим ми да редя и до днес. Моят живот.
Ако ви кажа, че гимназиалните, са най–безгрижните години, може и да се окажа права. Винаги има някой, който го е грижа повече от мен за това, дали в очите ми има блясък и дали той е от щастие или не толкова. Безгрижните години обаче не са доживот, но пламъкът в очите е, когато има кой да го поддържа!
Благодаря на всички, които ме правят не свободен електрон, а обикалящ около своето ядро! Защото всеки има нужда от такова едно!
А моето е ЗПГ : )
Защо гимназиалните години са най-безгрижни?