Инстинктът и разумът винаги са си противоречели. Или ние винаги сме смятали така. Истината е, че те са част от нашето усещане- усещането ни за собственото ни битие, ако разбира се нещо съществува- това все пак е въпрос повече на вяра, от колкото на познания и е съвсем друга тема на разговор. Питането е дали и другите същества имат съзнание за съществуването си? Безспорното е, че хиляда маргаритки са по- красиви от хиляда души, ала дори те, маргаритките, да имат някакво усещане за битието, то те не го приемат като проблем, чието решение е потребно да намерят, въпреки невъзможността. При човека е различно- той слага въпросът за съществуването си на първо място, съзнателно или не, и от това не може да избяга, всъщност единственото нещо, от което не може да се отърве.
Тук възниква едно защо- защо ние сме единствените усещащи битието като проблем. Може би защото сме най- висшето стъпало в еволюцията- природата най- много обича и най- много мрази нас от всичките си творения, тъй като ни е дарила със сложна нервна система, която ни подтиква към въпроси без отговор. Ала това разрешава проблема само с усещането ни, на едно по- сложно ниво.
Въпросът за нашето различие от другите биологични видове, тоест от маргаритките, идва от самото ни битие. А какво е то? Това сме самите ние, реалността и мислите ни, които оформят Аза. Да битието е „всичко, което е“ или самото „Е“ на нещата, ала не се припокрива със света, тъй като дали мислим реалността или не, дали сме на запад или на изток, дали сме Нещо или Нищо, света ще съществува, а ако нямаме съзнание за битието си, то то няма да бъде. Освен това всичко, което съществува, „е“ в един определен момент, на едно определено място и с едни определени характеристики и заедно правят едно цяло, но чисто физиологично погледнато ние имаме различна сетивност от животните, което унищожава едни общи характеристики, тоест и едно единствено битие. Когато вече говорим за абстрактни понятия като любов, приятелство, свобода, за свойствата на мисълта, за вътрешната сетивност, то биват унищожени и в един определен момент и на едно определено място. Така собственото съществуване е в известен смисъл абстракция на мисълта, личността и неповторима характеристика на индивида, докато действителността е общността, макар битието и света да се преплитат именно в човека. Тогава битието е Азът, същността на индивида, а как някой може да избяга от себе си.
Човекът може да напусне обществото и масовостта и да отиде високо в планината, ала дори там ще чува мислите си. Възможно е да се скрие от природата ниско в града, но и там ще усеща тялото си. Да ние открихме начини за временно бягство от същността и битието си, временно разрешение на този проблем: едни избраха алкохолните пари и цигарения дим, замъгленото съзнание и притъпените сетива, тоест опияняващата сила на порока и бързата смърт; други се обърнаха към вечното прераждане, към чуждите очи, тоест към любовта и вдъхването на живот; трети към една симбиоза от двете, към изкуството и творчество, тоест към вечното опиянение на платоническата любов. Ала истината е, че и трите варианта са едно временно отчуждение от чернотата на Аза, а кой вариант е по- добър от другите, по- ценен, е субективна оценка- всички те съществуват създадени от нас и създаващи същността.
Ала това е само временно, мигновено, една стотна вселенско време. Зад всеки ъгъл ни дебне Азът, нашето собствено битие, непреодолим и непреклонен, подиграва ни се от огледалото, жесток и мразещ, и постоянно нашепва, настъпи ли беззвездна нощ, в ушите ни: „Аз съм навсякъде, не ще успееш да ме победиш. Знам всичките ти слабости и страхове. Аз съм ти, безкрайността ще ти се стори кратка-аз винаги ще съм в теб!“. Да същността ни винаги ще ни се хили ехидно дори и на най- отдалечената звезда от Слънцето, ала именно това ни прави такива каквито сме и е идиотизъм да се откажем от различията си. Именно проблемът със собственото ни битие движи историята, нашето желание да решим този въпрос създава Красотата и изкуството. И да този въпрос ще остане непреодолим, ала борбата и устремът ни към промяна доказват, че сме нещо „Човек, трябва бъде нещо, за да може светът да му се стори като нещо, което не трябва да бъде“ /Ницше/. И любовта, и творчеството са временни начини за измъкване от себе си, ала това не отнема нито тяхната прелест, нито тяхната истинност, нито Вечността им.
Вероятно хиляда маргаритки винаги ще са по- красиви от хиляда хора, просто защото масата не цени различията. Ала аз говоря за личността и уникалността, които заслужават уважение и почит дори в нашата съвременност. За жалост или за щастие, дори Смъртта и нейната справедливост не е сигурно бягство в тази ситуация, дори тя се прекланя пред могъществото на Аза- той е нейната слабост. Какво остава тогава, какво може да ни спаси от самите нас и от проблема с битието ни? Само ЖИВОТЪТ- там, където даже Смъртта е безсилна, ЖИВОТЪТ блести още по- силно!
Петя Петкова -11в клас в ЗПГ