Това е конкурсната работа на Петя Петкова, ученичка от 11 в клас, професия „Организатор на туристическа агентска дейност” , спечелила първо място в НАЦИОНАЛЕН УЧЕНИЧЕСКИ КОНКУРС “БЪЛГАРСКИЯТ ПЪТ. ПОТЕНЦИАЛ, ПРОБЛЕМИ, ПЕРСПЕКТИВИ” организиран от Българското философско общество.
Толкова много реки текат по света с целия си блясък и мрак. Всички те са различни: някои големи, други малки; едни бързи, втори бавни; съществуват дори такива, които не са, пресъхнали, а от тях са останали само празни корита и безводни речни долини, раздиращи земната кора, за да отбележат някогашното си съществуване в мрачната История; въпреки своите различия и уникалности, всички реки са устремени към общия океан и допринасят за неговото развитие и промяна- даже тези, които не се характеризират с присъщото съществуване на другите; а може би нашето време крие заплахата да останат само празни и сухи корита, цялата вода да е едно мрачно цяло, индивидуалността да изчезне; ала дори така да е, дори това да е съдбата на реките поради безсмислена заповед на някой бог или проява на чист човешки идиотизъм, то всяка една река е отговорна за хода на Историята и пред наследниците си.
А къде сме ние в цялата тази прелестна или не чак толкова картина? Какво прави българският народ със своите води? Тъй като и ние сме част от света, и нашата река се влива в общия океан, какво правим? Не са ли нашите води черни, лишени от блясък, къде е нашата уникалност, не прилича ли именно нашата държава повече на блато, отколкото на река. Само мрак ли ще оставим в също толкова мрачната История, ще се срамуват ли наследниците ни от нас или може би…
За жалост точно това „може би“ не съществува- то е само абстракция, хрумване на мозъка, оправдание, с което съвестта си служи. Това, което със сигурност е налице- нашите води в момента са прекалено мрачни: прекалено много песимизъм, прекалено много идиотизъм, прекалено малко култура и изкуство; вкостеняване, парадоксалност, духовна нищета; едно завършено Нищо. Това сме ние в момента, в една „чудна хармония“ с нашата епоха и съвременници: никой не се отличава от другия освен по доходи и жизнен стандарт- отвътре всички са еднакво празни; всеки пиедестал на всяка наука и изкуство се разрушава, а руините просто отбелязват някогашното съществуване на нещо и линеенето на времето ни; пътеводителят на познанието, водещ към Вечността- философията, е почти захвърлен в небитието; а важните въпроси като „Защо?“, „Как?“ и „С кого?“ са заменени с „Какво е казал Кант?“ и „Защо го е казал?“. Ние сме такива-симбиозно свързани със съвременниците си!
Интересно как народ, който почти не чете, който не смята културата и образованието за важни, ще остави някакво ценно наследство- в това се изразява нашата празнота и нашето завършено Нищо. Данните от Националния статистически институт показват именно това: повече от половината население не са прочели нито една книга през последната година, ала за сметка на това само около 10% от хората не четат вестници; тоест народът се интересува повече от клюки и интересни истории, а истинската литература и изкуство остават на заден план, любопитството властва за сметка на любознателността; същата стряскаща статистика преследва киното, театъра и културните забележителности. Единствено изключение правят висшистите- при тях статистиката не е толкова мрачна, които все още четат, посещават представления на живо, ценят просветата и собствената си образованост, но за нещастие с всяка година, както приетите, така и завършилите студенти намаляват.
И ако статистическите данни не са достатъчни или представляват прекалено суха и бездушна материя, то нека се обърнем към музиката, към най- ценното изкуство, тъй като „Без музика животът би бил една заблуда…“. Като се вгледаме в подредбата на тоновете и текстовете на песните на съвременната популярна българска музика какво откриваме… отново ни се зъби празната и болнава душа на нашия народ. Нехармоничност и злост се прокрадват между нотите, жестоката монотонност и повторяемост съпътства тоновете, повечето хората с талант, въобще не използват своите дадености за истинско изкуство, а за един грандиозен, масов и идиотски провал не само на музиката, но и на нацията. „Днес се печелят пари само с болнава музика“- това е валидно за нас сега, без значение от жанровата характеристика на песента или творбата: вероятно още съществуват истински творци, ала кой би оценил тяхното изкуство- народ, който не чете, или такъв, който предпочита скандалните истории; и макар да съм само обикновен слушател, да не разбирам от тонове, ноти и тяхната подредба, то само слепецът не би прозрял най- ценното и красивото в музиката, а именно как същите тия тонове, ноти и подредба докосват и променят душата, как отговарят на част от Хаоса и Реда на слушателите; а какви души биха боготворили една нехармонична музика; как монотонно изкуство, събиращо пари, ще подобри душата. И най- трагичното е, че не се отнася за един, двама, десет заблудени индивиди, не- тази съвременна, болнава музика се слуша от мнозина (интересно би било да откриете някого, който не я слуша), тя е „ценност“ особено сред младите, връх на съвременната ни „култура“.
А ние нямаме култура- не става въпрос само за музика- в нея просто най- ясно личи бедността на душата, добавяме към това литературата и другите изкуства. Почти липсват и ценители, които да познават и разбират истински дадена творба, истински да я обичат. Тоест липсва интелигенция. Предпоставки за това- масовият свят, политическото и икономическото състояние, всичко, което съпътства ежедневието ни, самите ние- ние сме най- голямата причина за случващото се. Отминало е времето на духовната възвишеност, на творческия потенциал на нашата нация- да ние нямаме Бах и Вивалди, нито Шекспир, Оскар Уайлд, Хесе или Ремарк, нито Ницше, Сартр и Камю, ала Вапцаров и Смирненски са достойни поети, Радичков и Талев са уникални прозаици и така нататък. Ала тяхното време е отминало, както и времето на големите градове, където е властвала интелигенцията. Днес разликата между малкия и големия град е заличена: едните разбират по- бързо клюките, а другите имат по- добри доходи; в малкия град тесните улици и сградите потискат духа и личността, създават чувството за робство, за липса на свобода и избор; в големия- широките улици и забързаността са предпоставка за една самота без творчески потенциал, без наличието на желания за търсене и любов, а старите сгради символизиращи някогашната интелигенция и аристокрация тънат в разруха и забвение; нищо повече. И на всякъде уникалността прогнива, индивидът има чувство за малоценност, „das Man“ пуска своите пипала във всеки аспект от живота, смуче и смуче от личността, властта му унищожава красотата.
А поне да бяхме цивилизована държава- ала и това не сме. За Ницше културата и държавата не могат да съществуват в симбиоза, те са антагонисти, така както мирът не подпомага изкуството. Ала ние достигаме още по- далеч- липсват ни и двете: законите са само думи, само хартия и то недотам смислена; правото и институциите са само формалност и способ за пране на пари, не гарант за свобода; роднинската връзка се цени повече от умения и възможностите на дадения индивид; всички са еднакво бедни- вътре почти нищо, отвън борба за оцеляване. Нека се замислим над трагедията в Хитрино- не е ли тя един израз именно на това- на немарливост, беззаконие и липса на компетентност от страна на управляващите, които всъщност се гордеят с подобряване на инфраструктурата. Спомним ли си земетресението и последвалото цунами в Япония от 2011, какво откриваме- подреденост и адекватна реакция- японците се справиха с цяла ядрена централа, а ние не можем с един влак. Правителството в оставка отделя 10 милиона за справяне с проблема, ала колко от парите ще отидат директно при пострадалите и имащите нужда. Или просто трябва да се изхарчи резервът, за да отбележим, че сме добри политици и да затрудним следващото правителство и парламент, които няма да бъдат толкова „добри“ като сегашните. Идеален повод за размисъл, колко цивилизовани и напредничави сме като нация, щом позволяваме да ни управляват такива политици.
Какво ще противопоставим на всичко това? Славното си минало: славните ханове и царе, Онгъла и Ахелой, сломените кръстоносци и България на три морета; светите братя, техните ученици и просветната им дейност, Преславската и Търновската книжовна школа със своите представители; възрожденците и революционерите- Паисий със своята история и Левски със своите дела; завладяването на Одрин и непобедимата българска армия. Или ще се оправдаем с несправедливостите срещу нас- турското робство, разпокъсването на земите ни, Ньойския договор.
За жалост, това е само История- философски погледнато тя е само инструмент за доказване на истината, но не и самата Истина, нито важна научна единица (съмнително е че историята е дори наука). А какво ни дава- във всеки случай не и познание, а само лутане между различни мнения. Има ли тя стойност- съмнително- „Не трябва прекалено да се размишлява за стойността на Историята. Така се излагам на опасност да се отвратя от нея“. Не сме ли ние тези, които прекалено много са влюбени в своето минало, не се ли прехласваме по нашето някога и не страдаме ли именно от това.
Какво представлява българският историцизъм: ние се впускаме в миналото си и пропускаме нашето сега- всички обичат по време на разговор да вмъкнат нещо за Македония или българската армия, ала нищо повече от ненужен спор, кавга или сбиване; гордеем се с историята си, ала не сме готови да действаме за бъдещето си- старинни пушки и саби висят по стените или заключени в някой таен шкаф и събират прах; а истината е, че миналото не съществува „… истинското естество на настоящето: то беше онова, което съществува, а всичко неприсъствуващо в него не съществуваше. Миналото не съществуваше. Ни най- малко. Нито във вещите, нито дори в мисълта ми.“. Били сме велик народ: и така да е какво правим с нашето величие; Левски не се разхожда между нас- него ли чакаме да ни спаси; да, битката при Сливница е доказателство за сила и мощ, ала къде е българската армия сега; свеждаме глави пред велики хора, но сме забравили напълно личността и в унисон с нашата епоха се прекланяме на масовостта; и остава едно питане въпреки всичко- ако сме били наистина славен народ, защо нашето сега е тъй мрачно; ако нашите гени са добри, защо ние линеем; май не сме толкова велики все пак.
Естествено нещата не свършват дотук- гениалният, великият и несломимият български народ винаги намира вина у другите: ромеите, турците, Великите сили, съседите ни, руснаци, американци; проблем е както капитализмът, така и социализмът; монархията, демокрацията и тоталитарните режими; може би дори лъв в Африка или бяла мечка на Северния полюс; обезателно, ако съществуваха марсианци и те щяха да бъдат виновни. За жалост, това не е висша форма на хумор, а упадъчен начин на мислене. Българинът винаги открива виновници извън пределите на страната си, а това го прави слаб и неспособен да действа. От една страна, нацията не може да открие грешките в себе си, тоест пропуска възможността да извлече някакво познание и не поема отговорност нито към миналото, нито към настоящето или бъдещето, нито към Историята: „Ние самите сме история и сме съотговорни за световната история и нашия живот в нея. Но най- вече ни липсва съзнанието за тази отговорност“. От друга- народа няма самочувствие и губи борбеността си, тъй като вярва, че няма смисъл да полага усилия, защото винаги ще бъде „излъган“, а отношението към него- „несправедливо“. Ала най- големият упадък е, че от толкова виновници българинът е натрупал в себе си прекалено много омраза: и то не каква да е, а скрита- ресентимент; това още повече отслабва душата, тъй като ние вече не знаем кого мразим- просто сме „толерантни“ и ненавиждаме всички; така замъгляваме съзнанието си, което пречи на една обективна оценка. А именно това ни е нужно. Ако погледнем обективно на някои събития от историята, ще установим, че има сблъсък на мнения и интереси, а не на лъжа и истина. Взимайки под внимание разкъсването на Санстефанска България, откриваме точно това- ние искаме територия, която не е била наша повече от петстотин години, руснаците- силен съюзник на Балканите, другите Велики сили не желаят Руската империя да засили влиянието си на полуострова. Тук няма истина и лъжа, няма правилно и грешно решение, само мнения- всичко е въпрос на гледна точка. И за такива почти незначителни мнения е недопустимо цял народ да страда, да наслагва в душата си омраза, да замъглява преценката си. Това си е просто висша форма на глупост.
И всичко това- любовта ни към безсмислената История, липсата на култура, виновниците за нашите беди, неосъзнаване на отговорността ни към света, скритата омраза- създават следния парадокс: от една страна нашите идеали са прекалено стари, прогнили и свързани с друго време; от друга- липсва всякакъв идеал. Колкото и несъвместими да са тези два аспекта от нашия „идеализъм“, то те съществуват едновременно, взаимно свързани в народен идиотизъм. Ако попитате някой българин „Чия е Македония или Северна Добруджа“, то ще е странно, ако не ви каже, че са наши. Естествено ще се намерят и патриоти, които ще продължат с теориите си, ще изброят горните велики имена, места и събития, ще стигнат чак до Санстефанска България. Това обаче са идеали и ценности на повече от сто години, а тук е редно да се обърнем към Ницше, тъй като „Когато един народ застине в определена оценка, той се ограничава, вкостенява, изолира, остарява и накрая погубва…“, а ние сме свидетели на това в наши дни. От този стар идеал следва и отсъствието на всякакъв: ако се замислим по- дълбоко над тази тема и наблюдаваме по- внимателно народа, то ще установим, че този идеализъм е само на думи, не и на дела (пушките потънали в прах); че той не е присъщ нито на разума, нито на сърцето на съвременните българи. Ние днес съществуваме в една остаряла оценка без идеал- това изречение обобщава чудната картинка, в която личността се опитва да оцелее.
Това е истината в пълния си блясък и чистота- вероятно заради нея много българи избират да са навсякъде чужденци, вместо да съществуват в мрачната си родина, тъй като не могат да я приемат или са прекалено слаби, или са типични представители на нацията си, която има нужда повече от хляб, отколкото от култура, или заради всичко това. А е възможно личността в нашата страна въобще да не оцелява- тя просто се мъчи с последните си дихания, оставила се е на студа и мрака, чака само Смъртта. Какво ще направи тогава българският народ- ще се откаже или ще се бори?
Ако се предадем, губим само ние: оставяйки се на масовия свят, на мрака на епохата си, водите на нашата река ще стават все по- черни, все по- малко и един ден ще пресъхнат; обръщайки гръб на проблемите и съществувайки без смисъл, пресъхналото ни корито ще блести в своя мрак; ще докажем, че никога не сме били велик народ, нито че някога можем да бъдем. Или отново ще обвиним, ще мразим епохата и съвременниците си, както сме правили винаги, ще се откажем да поемем отговорност за хода на събитията: ресентимента ще властва над нас докато ни погуби; ще признаем само нашето завършено Нищо, всичко друго ще бъде лъжа и лицемерие; а истината е, че епохата ни е просто такава- черна, както всяка друга, разбира се, с друг нюанс и характеристика на мрака си; не можем да я обвиним за нашите грешки- времето ни е просто израз на нас самите. Ще оставим парадоксалния си идеализъм да властва над нас и да ни унищожи. Не е ли крайно време да променим нещо?!
Какво обаче ни е останало? Във всеки случай не и жестоката История- същевременно миналото не съществува, а хода на събитията изисква от нас много повече отговорност, отколкото някои неща, които са. Нито имаме нужда от ново Възраждане, нова война, ново политическо и държавно устройство. Най- големият ни потенциал и най- добрата перспектива (всъщност единствените), които притежаваме са, че все още сме- не сме изчезнали безследно и не сме оставил само едно мрачно корито след себе си. За всичко друго трябва малко воля, желание и упоритост: ако не за живот, то поне за оцеляване, тъй като първото не може без съществуване; а при наличието дори само на едно е, задължително ще се появят въпроси, търсене, смисъл- Живот; после от само себе си народът ще се възроди като естествен ход на събитията, без някой да е чакал точно това, да го е желал и предусещал.
А какво би породило у българина воля, желание и упоритост, тоест една борба без вонята на барут? Само и единствено образованието, тъй като то поражда любознателността, културата и изкуството, а те от своя страна водят имено към борбеност и война без оръжия и насилие. Освен това в наше време хората, които все още заслужават уважение, са учителите, тъй като въпреки всичко, което им е причинила държавата, жертват живота си за другите: без да очакват нищо в замяна, предават опита си; випуските идват и си отиват, а те остават, за да помогнат в развитието на още един индивид; създават личности, разкриват различните пътища пред човека и сякаш, вършейки всичко това, оставят себе си на заден план; вероятно те усещат бъдещото в новото и така се превръщат в носители на надежда. Естествено „das Man“ се опитва да унищожи и тази последна надежда за уникалността, ала образованието би спряло и този идиотизъм на масата.
Образованието е потребно да възпита у индивида желание да се самообразова: независимо дали някой ще бъде барман, чистач, университетски преподавател или хирург да се стреми към обогатяване на душата и представите си за света; тоест повече да цени литературата и книгите от вестниците, да не подминава магията на музиката, нито да забравя прелестта на всяко изкуство; да умее да извлича полза и приятна емоция от всяко преживяване. Естествено да уважава и цени личността, уникалността и твореца: не от всеки ще стане човек на науката, художник, композитор или писател, ала всеки трябва да почита делото; твореца не се бори само да оцелее още един ден, а и да живее още една минута, търсейки спасение от нещастието, което изисква повече страдание „Да твориш- това е голямото избавление от страданието и олекотяване на живота. Ала да станеш творец, се иска пак страдание и много превратности.“, а това заслужава много повече уважение, от колкото обикновеното съществуване; не от всеки ще стане личност, но щом цениш и търсиш уникалността на всякъде, дори там, където творчеството не е ясно изразено, няма никакво значение дали Историята ще запомни някого- да не забравяме, че тя е жестока.
При едно такова образование, което създава личности, а не „das Man“, проблемите ще се решат благодарение на уникалността. Нацията ще пътува единствено, за да разшири кръгозора си и да подобри собствената си родина. Културата и изкуството ще властват над държавата, истински важните въпроси отново ще заемат полагащото им се място, музиката ще се върне към своите хармонични извори, тоест и душата ще боготвори различни си аспекти „Защото нито един- единствен човек, и най- примитивният негър, дори и идиотът, не е така приятно опростен, че същината му да може да се обясни като събираемо само от два или три главни елемента… Той не се състои от две същества, а от сто, от хиляди. Неговият живот (както всеки човешки живот) не се колебае просто между два полюса, примерно нагон и дух или светец и развратник, а трепти между хиляди, между безброй полюсни двойки“. И най- накрая ще премахнем глупостта от народопсихологията си: безсмислената любов към Историята- тя ще е просто една забавна приказка; ще приеме дълга си към хода на събитията, не ще има вече виновници, нито скритата омраза; и най- накрая ще превъзмогнем прогнилия си идеал и ще създадем нов, така както ще научим нашите наследници да изберат своето добро и зло, тъй като „… добро и зло, което да бъде непреходно- такова нещо няма. От само себе си, то трябва все отново да се превъзмогва“.
Накрая се оказва, че всичко е въпрос на избор: дали ще се откажем, или ще се борим; дали ще изберем Историята пред Истината и действителността, или обратното; дали ще поемем отговорност пред наследниците си, или не; нищо повече от избор. Щом всичко това е въпрос на предпочитания, то доброто и злото са в наши ръце, мрака и светлината във водите ни, течението на реката ни и нейното пресъхване, наследството ни- всичко това зависи от нас самите. Тоест вината за линеенето и залезът на българския народ е наша, ние сме отговорните. Както и гордостта, ако се измъкнем от калта.
БИБЛИОГРАФИЯ
- Ницше, Фридрих. Тъй рече Ницше… (част от непубликуваното наследство). София, издателство „Изток- Запад“, 2012, 181 страници
- Ницше, Фридрих. Съчинения в 6 тома, том 6. София, издателство „Захарий Стоянов“, 2013, 385 страници
- Сартр, Жан-Пол. Погнусата. София, издателство „Народна култура“, 1988, 302 страници
- Хесе, Херман. Играта на стъклени перли. София, издателство „Рива“, 2010, 637 страници
- Ницше, Фридрих. Тъй рече Заратустра. София, издателство „Христо Ботев“, 1990, 364 страници
- Хесе, Херман. Степния вълк. София, издателство „Рива“, 253 страници