21,05,2016г.
12:05 h.
Плач… С кървави сълзи небето плачеше, малки капчици кръв се сипеха над Свещеното сърце. Наоколо из руините се разпростираха човешки останки. Останки, принадлежащи някога на живи и дишащи същества, а сега изгорели от пламъците и догарящи от слънчевите лъчи. Въздухът наоколо носеше мирис на отчаяние и неизбежна гибел. Жетварят вземаше полагащото му се. На фона на ужасяващата картина върху твърдата земя около срутената основа на катедралата се открояваше една единствена фигура, останала блажено сама в последния си миг. Жена, по чието лице бе изписано спокойствие. Това, дами и господа, бе Жозефин. Ето как в разбитото сърце на Париж, завинаги престана да бие едно тъй силно влюбено в живота сърце…
21,05,2016г.
10:05 h.
По парижките улици лека като памук се разнасяше весела птича песен. Някъде около средата на лято 2015. Този сезон винаги беше нетърпеливо чакан от всички парижани, защото тогава под ласките на завърналото се слънце във въздуха се усещаха топлината, вълшебното нашепване на вятъра, които превръщаха обикновения човек в герой от романтичен филм, особено популярен през Златната ера на Холивуд. Самият Париж беше в плен на ароматното и разнообразно растително богатство, обгръщащо го отвсякъде. Хората, прииждащи и отиващи, по-скоро се превръщаха в част от интериора, отколкото жители на града. Измежду всички тях ярко се открояваха двама души. Синеок 35-годишен мъж, облечен в класически костюм от туид. Той пристъпваше нервно и колебливо по булевард Champs-?lys?es към чакащата го вече жената. Това беше Жозефин.
Жозефин с блесналите от радост очи и лъчезарно-топлата усмивка. Пиер беше любопитен да я види отново след толкова много време. Бавно пристъпваха един срещу друг, гледаха се дълго, сякаш умът им отказваше да приеме случващото се. Не се бяха виждали, дори не се бяха чували от близо пет години. Колко много бяха се променили. За Жозефин Пиер бе станал по-хладнокръвен и възмъжал от преди. Тя пък му се виждаше някак различна. На пръв поглед все още бе жизнерадостното момиче, което помнеше от юношеските си години, но с тази разлика, че в очите ? вече плуваше тъга, незабележима за околните, но за него – до болка позната. Прегърнаха се. Прегръдката – еднакво желана – бе тяхното спасително островче, в което избягаха от горчивата реалност, в която бяха избрали да живеят. След миг се отдръпнаха плахо усмихнати, но жадно поглъщащи се с поглед. Думите винаги трябва да прикриват чувствата- ето мотото на парижани, никой да не те нарани.
-Радвам се да те видя след толкова много време… – казва някак студено Пиер.
-Аз също. – Отврърна посърнало Жозефин. Смяната в настроението и не остана незабелязана от мъжа.
Не си казаха нищо повече. Седяха, реещи погледите си в далечното пространство, така както бяха правили през многото самотни часове, сякаш любимият човек не бе до тях. Любим – каква сладостна дума, носеща иреално блаженство на устните, разтапяща се нежно и бавно на върха на езика като блокче от любим, но забранен шоколад. Забранена дума, в която отдавна бяха загубили вярата си. Тя бе просто явление от художествения свят на някой автор, а двамата отдавна се бяха изгубили между буквите й, опиянени от нейната магия. Сега се опитваха отново да се намерят взаимно. Изминаха няколко мъчително неловки минути, които Пиер реши да наруши.
-Да отидем в нашето кафе? – Попита мъжът. Тя само кимна с глава за потвърждение. Неспособна бе да отговори. Интонацията, с която бе зададен въпросът, прогори сърцето й. Ясно изразената му незаинтересованост бе очевидна. ”Това ли съм за него, само спомен…”-мислеше си тя. През целия път не обелиха нито дума. В главата й непрестанно се въртеше едно и също нещо – ‘‘нашето кафене‘‘. Само колко хубаво звучеше, но бе недостижимо. То отдавна не беше вече тяхно. От мига, в който реши да изостави Пиер. Съжаляваше за това, искаше да бе останала, сега щяха да са щастливи заедно, а не да се самозаблуждават поотделно. Но бе прекалено късно, знаеше го, въпреки че някъде дълбоко в нея се таеше искрица надежда за възможността всичко да си бъде както преди. Кафенето отново да стане тяхно. Отново да са едно цяло, едно тяло с две души. Замислеността ? не остава незабелязанa от Пиер, но той реши да не дълбае в тъй болезненото минало. Вярно, че очакваше срещата им с нетърпение, още откакто му се бе обадила. От тогава искаше само едно – да я зърне. Но си бе казал, че това е просто разговор между двама стари другари. Забранил си бе сега да изпита каквито и да е чувства. Просто един обяд и толкова, но само как грешеше.
Caf? de Flore бе разположено в центъра на града и се радваше целогодишно на голям брой посетители. Място на множество гении на изкуството, което предразполагаше всички най-вече със спокойствието и тишината, носещи се във въздуха. Пристъпиха прага му, а върху им мигновено се стовариха милиони спомени от един вече отминал живот. Имаха късмет, тяхната маса бе свободна. Пиер докосна гърба на младата жена, в опит да я насочи към масата, но тръпката опари ръката му и той я отдръпна. Не бе открил имунизация срещу вируса „Жозефин”. Оставаше само маската на безразличието, която за пет години бе усъвършенствал. Настаниха се в непосредствена близост да прозореца, което им предостави чудесната възможност да изучават бързащите минувачи. Поръчаха си същото – за Пиер черен чай, а за Жозефин фреш от нар. Мълчаха, загледани през прозореца. Когато поръчките им пристигнаха, Жозефин отпи глътка от напитката си и започва неимоверно болезнения за нея разговор.
-Как си? Какво стана с теб за този отрязък от времето?
-Добре съм, както виждаш!- Отговори разсеяно Пиер. –Какво правих през последните години ли?- повтори въпроса и някак замислено, след което се изсмя. –Ами да видим, … подредих живота си след теб. Създадох семейство с жена, обичаща ме истински. Едит е направо чудесна. Тя е страхотна, винаги ме изслушва, направлява и най-вече подкрепя. Сега съм горд баща на две момченца – Анри и Жан-Пол. Анри е по-мъничкият от двамата само на годинка. Толкова са сладки, можеш ли да повярваш? Винаги те карат да се усмихнеш дори и когато трябва да им се скараш. Няма по-хубаво нещо от децата. Те осмислят съществуването ни. Единствено и само за тях се борим с живота за още време на този свят.
Докато и разказваше, ясно личеше задоволство от постигнатото.
-О, за малко да забравя най-важното, … управлявам бизнес за милиони. Така че накратко се превърнах в мъжа, заради когото ме напусна! Сега поне гордееш ли се с мен!? Или той отново би бил правилният избор?
По лицето й се четеше истински шок. Шок от откровеността и дързостта, с която си позволяваше да и говори. Отвори устни, за да му отвърне, но той продължи:
– Знаеш ли, не е нужно да си правиш труда да ми отговориш. Забравих, че ти винаги ще предпочетеш сигурността и парите пред любовта и бедността. Непрекъснато го правиш. Ти просто си такава! – Всичко това изрече с нотка на презрение и гняв.
Отговорът му я потресе. Разбра, че от предишното влюбено момче не бе останало нищо. Този мъж с времето малко по малко се бе отдалечавал от нея, за да се превърне в това, което бе сега. Красива обвивка с ледена и непробиваема вътрешност. Човек, отнасящ се с грубо към нея. Но тя не го обвиняваше, защото си го бе заслужила. Може би просто това е бил неговият начин да се справи с бързо променилия му се живот. Каква глупачка бе само да си помисли, че има шанс отново да го спечели и да бъде щастлива в оставащите дни. Нима това бе възможно при сегашните обстоятелства? За бога, та той имаше жена и деца! При тази мисъл нещо в нея се пречупи. Не искаше да повярва, че бе сбъднал най-съкровената им мечта с друга! Мъчейки се да прикрие изписващата се на лицето и болка, тя трескаво започна да търси в мислите си приятни откъслечни моменти. Спомня си дните, когато и двамата споделяха мечтите си. Времето, в което крояха планове за съвместното си бъдеще. Пред очите и изникна образът на някогашния Пиер, който с очи, бликащи от амбиции, и глас, изпълнен с решителност, винаги и заявяваше, че ще бъде художник, използващ боите като средство за разкриване на мислите и чувствата си, а тя ще бъде неговият извор на вдъхновение, неговата муза. Влюбеното момче, изпълнено с енергия и оптимизъм нямаше нищо общо с мъжа пред нея. В очите му вече ясно се личеше студенината и болката. Усмивките му, тъй звънливият му смях вече бяха предназначени за друга. Докато го гледаше, Жозефин не можеше да не се запита дали сега би могла да бъде на мястото на тази жена, ако не го бе напуснала. Проклинаше се, за всичко бе виновна тя…
-Какво ново при теб? Как сте двамата с Жак?- Стресна я въпросът му и я извади от унеса, в който бе потънала. Почувства се некомфортно от това, че той с лекота бе намесил съпруга ? в разговора им. Дори не бе способна да повдигне глава и да го погледне в очите. Нямаше смелост, не и след като вече бе злоупотребила с любовта му.
Той чакаше отговора ?. Искаше да разбере дали съжалява за връзката им, която захвърли с лека ръка, или пък точно обратното – по-щастлива ли бе без него.
-Като цяло всичкото това време прекарах в работа над новата си книга. Всичко между нас с Жак е идеално, благодаря, че попита. Преди дни се върнахме от САЩ, където живяхме последните три години. Сега той се занимава с бизнеса си, а за мен знаеш.
Какво става, Господи! Двамата се държаха, така сякаш не бяха никога влюбени, а просто двама непознати на бизнес среща, за които най-важно е да сключат изгодна и за двете страни сделка. По въздържанието в гласа ? Пиер усети, че в живота и липсва семейна идилия, но реши да не я разпитва. Остана силно изненадан от смелостта ? да осъществи мечтата си. Внезапно в съзнанието му изникнаха думите, които всеки ден бе чувал в един друг недостижим живот: ‘‘Обещавам ти, ще пиша за нашето щастие! Ще пиша за теб и само за теб, а всички ще искат да бъдат като нас! Завинаги заедно и щастливи!‘‘
-Значи си станала писател, все пак?
- Да, така се случи. В момента работя по нова книга. – тя се изненадва, че той все още помни. Но не знаеше едно, че Пиер колкото и да се опитваше да забрави всичко свързано с нея, просто не успяваше, заради омразата си към нея, която бе натрупал.
-Ще ми разкажеш ли малко повече за нея – каза той, при което тя силно се изчерви.
-Казва се ‘‘Натюрморт от скръбни души‘‘. – Започна несигурно, но после се реши да го погледне и продължи непринудено и жизнено. – Накратко сюжетът се върти около млада женена двойка. Мъжът е преуспял художник, а жената – писател. Романът проследява възходите и спадовете в брака им. Анализира поотделно чувствата на всеки един от тях. А действието се развива в навечерието на Втората световна война – завърши краткото си обяснение ентусиазирано, докато Пиер я наблюдаваше съсредоточено.
-Признавам, че съм впечатлен. Нямам търпение да я прочета, след като я завършиш.
Ясно съзнаваше, че Жозефин описва тяхната история и вероятното им бъдеще, ако не беше тази раздяла. Повече от логично бе, че художникът е той. Осъзна, че тя е изпълнила своето обещание към него. Пишеше само и единствено за него, за тях. Убеден бе, че за нея през всичките тези години е нямало друг. Жак е бил без значение, важен е бил само той. Това откритие го разтърси, очите му се навлажниха. Може би бе способен поне да и прости за извършената постъпка.
Във въздуха отново затанцува това неловко мълчание, което бе неразделният им спътник в срещата. Мъжът отпи от чая. Това го накара да се поотпусне малко. Загледа по-внимателно Жозефин. Стори му се, че за кратко в очите и проблесна познатата детинска радост. Ето я неговата Жозефин, отново се бе завърнала. Мисълта го накара несъзнателно да се усмихне, което не остана незабелязано от нея. В този момент тя разбира, че случайността им предоставя шанс да са заедно, дори и за ден, както в доброто старо време. Дали обаче щяха да се възползват?
-Да се поразходим из Париж. Искам да си спомня чувството да се намираш в най-оживения град. Да почувствам фината мека земя под стъпалата си. Влагата да начупи и направи косите ми още по-непокорни. Вятър да прокарва топлите си ръце по дължината на гърба ми. Да поема дълбоко от заобикалящата ни атмосфера, изпълнена със смесена миризма от току-що домашно приготвени сладкиши в пекарните на ъгъла на всяка улица. Копнея, неистово копнея за кратко да съм предишното момиче. Без проблеми, без разкъсващи ме терзания, без ненужни никому драми. Само аз и ти. Тук и сега. Както преди много, много време или векове. Вече не съм сигурна. Времето без теб минава мнотонно – всичко това тя изрече бързо, на един дъх с надеждата той да се съгласи да изпълни последната й мечта .- Е, какво ще кажеш?
Свари го неподготвен, сякаш бе прочела собствените му мисли. Както в миналото –отново бяха едно цяло и духом, а може би и телом… Успя да си възвърне бързо самообладанието си:
-Добре!
Тръгнаха по следобедните улички на града. Романтична нотка изцяло бе завладяла небесните простори. Може би той щеше да и подари този ден и дори щеше да и прости предателството, ако знаеше за болестта и. Но нима тя имаше право да поиска това от него. ‘‘О, Боже, нима съм толкова егоистична!‘‘ – мислеше си. Изведнъж осъзна, пред тях се бе изправила Сакре Кьор. Катедралата се извисяваше величествено на хълма Монмартър. Фонът превръщаше местността в картинка, излязла от приказна книга, изпълнена изцяло с магия. Небето бе небесносиньо като бисерна сълза. Ето това е храмът, в който се бяха зърнали за първи път. Където бяха обрекли сърцето си на другия още тогава, без да осъзнават как щяха да се наранят взаимно.
Още щом погледнаха този шедьовър на архитектурата, те се сетиха за първата си среща. Мигът, когато очите им бяха се намерили сами сред тълпата от посетители и бяха затанцували танца на обичта. Несъзнателно Жозефин си представи старите сини очи, изпълнени с толкова много радост от живота и топлина. За жалост, сега по нейна вина те бяха само два къса айсберг, изпълнени с ледена студенина. Той пък виждаше малка искрица щастие и енергичност, останали да проблясват незабележимо в нейния поглед. Наследство от предишното ? ‘‘аз‘‘. Това бе достатъчно, за да разбере, че в жената, изпречила се на пътя му, все още някъде там, дълбоко, се крие някогашното момиче, завладяло и жестоко смачкало сърцето му.
-Ще гледаш продължително в нищото или ще влизаме? – Попита ентусиазирано тя, завъртайки се на пръсти, готова да тръгне нетърпеливо напред. ‘‘И ето че вечно любопитното и дръзко дете в нея се показа на повърхността‘‘ – помисли си Пиер.
-Хайде да влизаме – но точно преди да пристъпи прага, гласът и го спря. Бе пресипнал, носещ се наоколо като шепот, когато тя изрече – Трябва да поговорим, моля те, много е важно.
‘‘Това бе моментът на истината! Няма връщане назад. Знам, че отново ще се покажа като самовлюбена егоистка. След всичката тази болка ще искам нещо непосилно от него. Но нима не заслужавам опрощение в сетния си час. Единствено се моля да не предизвикам отново разруха в новия му живот, съграден с толкова много усилия от негова страна‘‘ –размишляваше вътрешно. Все пак и той имаше право да знае, колкото и болезнено да бе.
-Виж,… ясно съзнавам, че нямам никакво право да искам това от теб, но …-започва сконфузено, докато той я наблюдава очаквателно. –Знаеш ли, остави! Няма значение! Не искам да бъда мразена от хората, за които ме е грижа. Аз съм ужасна! Такъв егоист съм! Винаги наранявам всички, поставяйки себе си на преден план, като по този начин унищожавам щастието на другите. Просто това съм аз – наранявам и разрушавам до основи всичко, до което се докосна. Така че моля те, забрави за този разговор- завърши тя с ясно доловима горчивина в гласа.
-Какво? Сигурно се шегуваш? Ясно беше, че е нещо важно. Спри да си играеш с мен, както правеше преди. Познай какво, аз вече не съм твоята кукла на конци, не съм онзи влюбен глупак, който не виждаше по-далеч от носа си. Не можеш да ме заблудиш, знам каква си в действителност. Ти си пълна егоистка, чу ли? Просто кажи, каквото ще казваш. Защо изобщо ме потърси? Защо точно сега, когато животът ми е идеален без теб. Когато имам всичко, за което съм мечтал някога. Кажи де!
Крещеше, изливаше цялата си болка и омраза върху и. Вече не издържаше, искаше ясно да и покаже какво в действителност му бе причинила. Не го интересуваха чувствата и. Заслужаваше да страда по същия начин като него, даже и повече.
От постъпката му Жозефин буквално се вкамени, нима бе дотолкова жестока, че да смачка с лека ръка чувствата на едно човешко същество, и то не кое и да е, а именно нейния любим и да го превърне в руини. Тя бе отнела жаждата му за живот. Принудила го бе да я намрази. ‘‘Силни адмирации Жозефин, отново доказа, че само ти си способна да превърнеш невъзможното във възможно! Поне доволна ли си? Чувстваш ли удовлетвореност?‘‘- иронизираше се мислено- ‘‘Но да бъдем честни, това няма да те спре да поискаш нещото, за което дойде, нали? Такава е природата ти! Помиташ всичко след себе си, без да те интересуват щетите. А и скоро няма да си между живите, така че действай бързо!‘‘-обади се вътрешният и глас.
-Добре, щом толкова настояваш, ще ти кажа. Неизлечимо болна съм. Скоро ще умра и най-накрая ще се отървеш от мен. Трябва да се радваш. Защо не крещиш и подскачаш от радост, нали това е именно което искаше? Хайде де, почвай! –крещеше и тя на свой ред. Бе получила отново една от своите паник атаки. Писнало и бе непрекъснато да изпитва угризения на съвестта заради него и душевното му състояние в продължение на пет години. Пет проклети години! Сега бе негов ред да онемее. Нима тя току-що каза, че умира. Вярно, че на моменти я ненавиждаше, но не дотам, че чак да пожелае смъртта й. Долови се да казва едва чуто:
–Престани да си правиш шеги.
-Не се шегувам. Казвам ти истината, ако искаш вярвай.
-Откога?
-Какво ‘‘Откога‘‘?
-Откога знаеш? – едва се сдържаше да не й се разкрещи отново, та тя отново си играеше с него, както винаги бе правила.
-От близо три години вече. Имам тумор в мозъка. Когато Жак разбра, бе съсипан. Направихме всичко възможно, за да се излекувам, но нищо не помогна. Лекарите ми дават още три месеца живот. Но аз вече се примирих. Просто всичко това, с терапиите и други подобни глупости, нямаш представа колко е изтощително. Всеки ден се събуждам с мисълта, че днес ще умра, но не става и всичко се преповтаря отново и отново. Не искам да живея непрекъсната в неведение и страх за утрешния ден. Това не е за мен. То просто бавно като пиявица просмуква силите ми. Сега, надявам се, разбра защо се свързах с теб. – Личеше си, че се бе примирила. Ето това бе моментът в който той окончателно разбра, че двете влюбени до полуда хлапета, готови на всичко за другия, отдавна вече ги бяха напуснали. Сега те бяха двама познати приятели, които все повече и повече се отдалечаваха. Започнаха нов живот, забравяйки за другия. И най-изненадващото от всичко – той не съжаляваше за решението си,защото сега бе истински щастлив със семейството си, надяваше се и тя да е с Жак.
-Защо не ми каза? Знаеш ли остави! Защо ми казваш? По дяволите отново искаш да развалиш хармонията ми! Не мога да повярвам! За да дойдеш чак в Франция, значи искаш нещо. Кажи какво искаш отново от мен! –каза го толкова безизразно, че чак сърцето и се преобърна от болка.
-Прав си. Само колко добре ме познаваш. Жената, която винаги търси и постига най-изгодното нещо за себе си, независимо на каква цена, нали? Вече сам в този образ ли ме виждаш? –леко се подсмихна. –Нима бурната ни любов не означаваше нищо за теб?
-Не смей… – бе повече от гневен. Искаше му се да я засипи с хиляди обвинения, но бе грубо прекъснат
-Както и да е, исках на първо място да ти потърся прошка за това, че те изоставих. През всичкото това време много размишлявах. Знам, че много те нараних, но повярвай ми, не съм спирала да те обичам. Ако ми простиш, ще си отида спокойно. Но има и още нещо, което искам от теб. Знам, че не трябва, но само ти можеш да изпълниш последното ми желание, а именно да прекараме остатъка от дена заедно. Е, какво ще кажеш? Способен ли си да го направиш заради мен? За последен път искам нещо от теб, обещавам.
-Нямаш представа как те мразя! Но няма как да не изпълня последните ти искания. Заради общото ни минало и краткотрайно щастие. Ще го направя. Все още съм ядосан да постъпката ти, но ще ти простя.
-Благодаря ти, толкова много ти благодаря. Знай, че те обичах, обичам те и ще продължавам да те обичам! Винаги ще се питам, ‘‘какво, ако…‘‘ и ще се разкайвам за грешния избор преди време, но поне ще съм спокойна, защото ти си намерил своето вечно щастие. Съжалявам единствено, че нямам да имам възможността да се запозная с прекрасното ти семейство.
След този разговор, тя го прегърна силно, полагайки глава на гърдите му. Той остана напълно изненадан, дълго врем не знаеше какво да направи, но накрая положи ръцете си около талията и. След като се отделиха, Жозефин го целуна по лявата бузата и му се усмихна благодарствено и приятелски. Мъжът също и отвърна. Сега тя бе неземно щастлива. Поправила бе грешката си и макар с Пиер да не можеха да бъдат заедно нито днес, нито когато и да било, бе благодарна на това, че ще се разделят като добри стари приятели.
Те се отправиха към входа на Сакре Кьор, готови да се насладят на очакващата ги гледка. Малко преди да пристъпят входа на катедралата, от близките храсти се чу пронизващ звук, идващ от взривяването на бомба. За изключително кратко време всичко наоколо избухна в пламъци, разрушавайки не само дългогодишния културен паметник, но помитайки и хората, намиращи се в и около него. Всичко стана толкова бързо, че двамата бивши влюбени нямаха никакво време да реагират и да положат усилие да се спасят. Вместо това те просто стояха като вкаменени, неспособни да помръднат от внезапния шок. Жозефин чакаше своя край – огнената вълна да я помете. Това бе по-добрият вариант, отколкото да живее още колко – ден, седмица, месец, година,… дори самата тя не знаеше, може би нямаше да се събуди утре и без тази бомба. Предпочиташе всичко да стане бързо и безболезнено. И точно сега и се предостави тази възможност. На свой ред Пиер бързо се осъзна и започна да търси някакъв изход от този капан. И когато го намери…
-Съжалявам! – в гласа ? не се долавяха никакви емоции само едно дразнещо спокойствие, което я бе завладяло из основи. Секунди след това тя се запъти към ядрото от пламъци, след което бе обгърната с ярко оранжеви щитове, изчезвайки в тях. А той остана да се взира след нея, забравил за спасението си и неспособен да асимилира постъпката й. Нима бе толкова нещастна и отчаяна от този живот, за да предприеме тези мерки?
-Хайде, господине, да Ви изведем, колкото се може по-бързо оттук –изведнъж Пиер чу гласа на пожарникаря, който му се струваше някак далечен. За последен път погледна към мястото, на което се предполагаше, че е останала завинаги юношеската му любов. Завъртя се и с бързи крачки напусна останките от сградата, като се насочи нетърпеливо към дома си. Искаше да прекара цялото си време на света единствено и само с Едит и децата. Сега повече от всякога бе благодарен, че ги има до себе си.
Плач… С кървави сълзи небето плачеше, малки капчици кръв се сипеха над Свещеното сърце. Наоколо из руините се разпростираха човешки останки…
След този тъй болезнен за всички инцидент напук на враговете си Париж запази блясъка си. Градът на любовта се бе превърнал в жертва. Сега светлините светеха още по-ярко през нощта. Смехът, глъчката и оживлението по уличите всекидневно се разнасяше от непрекъснато движещите се минувачи. Сякаш не само Париж, а и цяла Франция заявяваше: ‘‘Ние ще устоим, по-силни сме отколкото си мислите!‘‘
Теодора Чаева -12а клас в ЗПГ