Мъгла! Навсякъде около теб. От нея не виждаш нищо, а някога взорът ти се спираше на всяко стръкче трева, очите ти откриваха красотата във всяко листо. От нея уханието на розите изчезна и го замени вонята на плесен. От нея заглъхна и последната цигулка, и последният тон на пианото- остана само гарвановото грачене и писъците на скръбта. А уж мъглата била само кондензирана вода, само природно явление, само прищявка на времето. Ала тя завладя и душата ти: необятният извор на живота пресъхна и настъпи суша, от която при всяко дихание усещаш болка; сърцето, което обичаше, забрави всяка емоция и всеки инстинкт; вдъхновението изчезна, сякаш никога не е съществувало, творчеството замря и остана само отчаянието. Човекът, който беше, се загуби в мъглата, съзнанието ти се разболя, проказата завладя душата. Вече нямаш своето „защо“, нямаш своя „кой“, нямаш нищо освен едно празно тяло и едно гротескно сърце. Може би ти остана само Смъртта и Гордостта, според които най- добрият край на едно безсмислено съществуване е руският фатализъм. Дали?!
Ако ти е останала още малко сила и воля, ако не си се предал напълно на жестоката мъгла, защото ако е така няма смисъл (та дори и абсурд!) да продължим разговора си. Ако имаш енергия само за една последна мисъл и поне почит към вече отмрелите инстинкти и забравените чувства, към някогашната любов и към твоето „защо“. Ако още имаш нужда от зрение и красота, от обоняние и рози, от слух и музика, от живот- помисли какво всъщност е тази мъгла.
Една вена изпъкна на челото ти, пулсът ти се ускори и за малко да припаднеш, ала волята ти не позволи да се предадеш. Измъченото ти съзнание и проказната душа стигнаха до някакво заключение, от което болката стана по- силна. Мъглата- тази кондензирана вода, въобще не е природно явление- те винаги са били справедливи, нито прищявка на времето- то винаги е било милостиво. Тя в самата си същност, в бездната си, в коравото си сърце, е била, е и ще бъде обществото: онова общество съставено от безлични хора, които унищожават всяка красота и крият истината; които отнемат от всичко изкуството, а самото изкуство превръщат в бизнес. И не е ли масата най- голямото проклятие на човечеството, на развитието и на ценностите. Нали тя създаде най- страшното оръжие за масово унищожение- равенството и общото благо. Защото, замисли се, ние никога не ще бъдем равни нито физиологически, нито душевно. А именно в това се крие Красотата в чистата си и съвършена форма, уникалността и самият живот, в нашите различия. Какъв е смисълът да бъдем еднакви, щом така ще загубим себе си?!
Това, че хората не могат да се примирят и да приемат чуждото и своеобразно мнение, че са жестоки- дори повече и от най- страшното природно бедствие, ги накара да измислят тази болест равенството. Да унищожат уникалността и Човека, тъй като не им бяха нужни- те пречеха на тяхната идиотщина. Замениха вярата с религия, справедливостта със стандарти, розите с изсъхнали цветя. Всичко хората смениха с неща по свой образ и подобие, ала тъй като техният образ беше грозновато грандиозен, всичко се превърна в гротескна „творба“, която отвращава.
Това е обществото, в което живееш, в което и аз живея: общество, което унищожава всички върхове, което не се стреми да достигне висините, а да ги смъкне на своето ниво; което унищожи пиедестала на науката и изкуството; ала най- жестокото, което направи, най- големият трагизъм, който причини, бе да срине върховете на философията; да унищожи въпросите „защо“, „за кого“ и „как“, понятията „битие“ и „истина“, Мисълта и Свободата; да ги замени с питания от рода на „Защо Ницше е казал това?“, да използва мнението вместо истината. И ние с теб живеем в това общество, но не е ли това предразсъдък, тъй като по- скоро само съществуваме. Дали някога пак ще чуем цигулките, ще усетим уханието на розите и ще видим зелената трева?
Искаш да се предадеш- отново. Руският фатализъм вече не ти се струва решение- по- добре е директно да се загубиш в блясъка на бръснача и да усетиш за последен път живота в изтичащата си кръв. Ала все пак остана нещо- борбата. Не с оръжия и с вонята на барут, а тази с думите и действията. Не е нужно да мразиш хората, това просто ще направи мъглата по- гъста и по- жестока, пък и масата не заслужава да се хабят толкова силни емоции. Нужна ти е само философия, истинска философия, която е повече изкуство, отколкото наука, ала със сигурност начин на живот, а какво ще се крие зад това понятие, вече е въпрос на избор. Нужна ти е любов и една протегната ръка, естествено и една роза!
И никога не се отказвай, не се предавай, колкото и ярко да блести бръсначът, защото не само ти си изпитвал болка, не само ти си се губил в мъглата. И мен ме е завладявала скръбта и душата ми се е разболявала. Усещала съм вонята на масата, чувала съм писъците на Човека, който изчезва безследно, толкова дни съм била сляпа. Цяла Вечност съм била нещастна и сама, влачила съм най тежките окови, които моето битие е могло да създаде, била съм изтощена и безпомощна срещу идиотизма и жестокостта на всеки един „das Man“. Думите толкова пъти са губили смисъла си и са очерняли душата ми. Съмнявам се да срещнеш индивид, на когото бръсначът да е блестял по- ярко и който е да обичал толкова много Смъртта, толкова много да е мислил за нея. Ала няма и личност, която да е оцелявала толкова много пъти, която да е търсила Свободата, Истината и Красотата във всяка частица, която всяка сутрин да се е влюбвала отново и отново, пак и пак, в Живота.
Сигурно се чудиш защо и как съм оцелявала толкова много пъти. Поглеждах назад към историята, вглеждах се във всеки един творец, писател и философ, на когото се възхищавам, който не се е отказвал от борбата, и съм се вдъхновяла да живея поне още един ден. Защото, каквото и да мислиш, всяко общество е било жестоко и гротескно, само че по различен начин, ала всеки Човек, запомнен от мрачната история, не се е отказал от борбата със себе си и със света. Защо тогава и аз, и ти да се предаваме?
Но най- големият извор на вдъхновение, който никога не ще пресъхне, е това, че и в това отвратително общество, съществуват личности, които продължават да се борят. Някъде там сред мъглата има един пианист, който още свири в едно с Вечността, един учител по табла, който не разчита само на късмета си, една птица, която лети свободно. Едни очи, в които се крие безкрайността, личност, която ухае на рози, и протегната ръка. И щом цялата тази уникалност и любов съществуват, то и животът е някъде там сред мъглата, сред масата. Бръсначът отново ще блести, Смъртта ще има своята прелест, ала няма нищо по прекрасно всеки ден да се събуждаш отново, да усещаш и чувстваш всеки миг. И да- думите отново ще губят смисъл, ала искрата абсурд не ще изчезне и това ще им придава още повече Красота. Тогава кажи ми: Защо, ЗАЩО, да се отказвам?!
Разбра какво е мъглата и ти остана само борбата. Защото ако се предадеш, губиш само ти- животът винаги ще се връща, винаги ще съществува някъде, някога и заради нещо, ала дали ти ще обичаш, дали ти ще живееш не е сигурно. Намери твоето защо! В едни очи, в едно пиано, в една табла, търси го дори в розата- там има много повече смисъл, отколкото в някои индивиди. Тогава мъглата няма да ти пречи, не че ще изчезне, ала ще летиш и ще имаш крила, ще чуваш само прекрасна музика, ще виждаш отново зелената трева, ще усещаш и ще чувстваш, ще живееш! Естествено, няма да бъдеш този, който загуби в мъглата, но ще бъдеш себе си, ще си различен! И никога не забравяй- това е само твоя отговорност! Не отговорност на обществото! Твоя и само твоя!
Петя Стоянова Петкова XI клас в ЗПГ