Всъщност добрите, съвършените тухли са неимоверно повече — отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите, — но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките.
Което е свършено, е приключено. И се оттеглил да медитира. Това е единственият начин да се отдадеш на размисъл или отдих. Иначе работата никога не приключва.
Интелигентният градинар се наслаждава на своите петнайсет минути покой в съвършеното несъвършенство на природата, без да мисли, без да планира и без да се чувства виновен. Всички ние заслужаваме „да се махнем“, да се успокоим; другите също заслужават да почувстват покоя, който ще им даде отсъствието ни! И след като получим своите решаващи, животоспасяващи петнайсет минути покой, можем да продължим с градинарските си задължения.
Ако прекалено много се взираме в постъпките си от категория „б“, може и да се превърнем в човек от „б“ категория — ето защо отново и отново правим едни и същи грешки и трупаме още повече вина. Когато обаче видим другите моменти от живота си, другите тухли в стената, когато видим реалната картина, в сърцето ни разцъфва чудното прозрение, че заслужаваме прошка.
Най-трудният етап в освобождаването от чувството за вина е да убедим себе си, че заслужаваме прошка.
Иска се смелост и мъдрост да кажеш подобни думи на друг човек, да отвориш сърцето си за друг без условия. Когато някой ти даде такава любов, все едно си получил най-скъпия дар.Ако дадете тези думи на близък човек, ако наистина ги мислите, ако идват от сърцето ви, този човек ще се постарае да заслужи обичта ви, а не да се възползва от нея.
И запомнете, моля ви: не е нужно да сте съвършени, да сте безупречни, за да си дадете тази любов. Не чакайте съвършенството, то никога не идва. Трябва да отворим сърцето си за себе си — каквото и да сме направили. Когато го отворим, ще бъдем съвършени.
Много по-важно било да чувстват хармония помежду си, за да се насладят на разходката си в такава чудна вечер.А и колко пъти сме били абсолютно, напълно, сто процента убедени, че сме прави, а после се е оказвало, че сме грешали?
Ако любовта ви е истинска, ще изпитате радостно вълнение от това, че партньорът ви е намерил някого, който е още по-добър от вас, и сега е още по-щастлив. Ще бъдете очаровани че партньорът ви и вашият най-добър приятел се чувстват много добре заедно. Ще сте във възторг от това, че са влюбени. Нима щастието на партньора не е най-важното нещо в истинската любов?
Възможностите за бъдещето са безкрайни. Когато вниманието ни е съсредоточено единствено върху възможностите за неуспех, това се нарича страх. Когато помним и другите възможности — които обикновено е по-вероятно да се случат, — това се нарича свобода от страха.
Страхът винаги започва с мисълта „ами ако“ и продължава с нещо катастрофално. В този момент предсказвах бъдещето, и то негативно. Държах се като глупак. Знаех, че постъпвам глупаво; знаех го на теория, но това не ми помагаше. Страхът продължаваше да ме задушава. Бях загазил.
„Болко, сърцето ми е отворено за теб — каквото и да ми направиш. Влез“.
Всички обичаме да слушаме как ни хвалят, но за жалост, през повечето време чуваме единствено коментари за недостатъците ни. Предполагам, че това е справедливо, тъй като през повечето време и ние говорим само за чуждите недостатъци. Почти никога не казваме похвални думи. Вслушайте се в това, което говорите.
„И това ще мине“ ни помага да издържим, а също и да избегнем една от основните причини за депресията: убеждението, че добрите времена са даденост.
Когато обаче страдаме без очевидна причина, се жалваме: „Не е честно! Защо аз?“. Може би е честно.
Нека онези, които не обичат чай, запомнят мъдростта: „Когато няма какво да се направи, не прави нищо“. Когато течението е по-силно от вас, това е моментът да му се оставите. А когато сте в състояние да действате ефективно, това е моментът да положите усилия. Каквото и да правиш, дай всичко от себе си.
Колко време от живота си губим в безпокойство за неща, които в дадения момент нямат решение — и следователно къде е проблемът?
За щастие има и друг начин. Когато са ни стоварили купчина тор, можем да въздъхнем и да се заловим за работа. Изкарваме количката, вилата и лопатата. Натоварваме тора на количката, закарваме го зад къщата и го разнасяме из градината. Наистина трудоемка работа, но знаем, че нямаме друг избор. Понякога успяваме да пренесем само половин количка тор. Правим нещо по проблема, вместо с оплаквания да затъваме в депресията. Ден след ден събираме тора.
„Разкопаването на тора“ е метафора на това да приветстваме трагедиите като средство за обогатяване на живота. Това е работа, която трябва да свършим сами — тук никой не може да ни помогне. Но като наторяваме с нея градината на сърцето си ден след ден, купчината на болката намалява. Може да ни отнеме няколко години, но неизменно идва утрото, когато не виждаме повече болка в живота си и в същото време в сърцето ни е станало чудо. То е изпълнено с цветята на добротата и ароматът на любовта се носи из улицата, към съседите и роднините ни, дори към случайните минувачи.
Често не човекът с най-добрите продукти приготвя по-хубавия кейк — готовият кейк е много повече от своите съставки. Понякога човекът с мизерните продукти влага толкова старание, внимание и любов в приготовлението му, че кейкът става най-вкусният на света. Тъкмо онова, което правим със съставките, е от значение. Половината от кармата са съставките, с които трябва да работим. Другата половина, съществената част, е онова, което правим с тях в живота си.
С други думи, когато трябва да вземем решение, но не сме сигурни какво да бъде, трябва да спрем край пътя и да чакаме. Скоро, обикновено когато не очакваме, се появява решение. Всяко решение има своя дестинация. Ако тази дестинация ни се струва подходяща, вземаме решението. Ако ли не, продължаваме да чакаме. Винаги има друго решение. Това е начинът, по който аз вземам своите решения. Събирам цялата информация и чакам разрешението. Стига да имам търпение, доброто решение винаги идва. Обикновено пристига неочаквано, когато не мисля за него.
1. Кога е най-важното време? Сега. 2. Кой е най-важният човек? Този, в чиято компания сме в момента. 3. Кое е най-важното нещо? Съпричастието.Това означава едновременно да бъдем предпазливи и загрижени.
Понякога в живота дори светците трябва да „съскат“ — въпреки милосърдната си природа. Но никой не бива да хапе.
Ако не знаем как да сваляме „вестника на ума“ от време на време, ако сме обсебени от неговото съдържание, ако това е единствената реалност, която познаваме — тогава никога няма да изпитаме чистата радост и покой на природата.
Мъдрост не се придобива с учене, защото тя е способността да виждаш ясно онова, на което никой не може да те научи. Съзнанието вижда всичко, което вижда окото, плюс онова, което предоставя въображението.
постарайте се да наредите „скъпоценните камъни“ най-напред — в противен случай така и няма да стигнете до тях, няма да успеете да ги вместите в графика си. Защо вярваме, че първо трябва да работим здраво, да забогатеем и чак тогава да заживеем щастливо? Започнеш ли да искаш, няма край.Когато изпитваш вътрешна удовлетвореност, единствено тогава имаш достатъчно.
Същото е с хората, които водят целомъдрен живот, допълнил той. Вярно е, че нямат свободата да следват желанията си и да се отдават на това и онова удоволствие, но пък са свободни от толкова много опасности и неудобства. Свободата означава да чувстваш удовлетворение, че си там, където си.Истинската свобода е свобода от желанията, а не свобода на желанията.
Защо позволявате на другите да контролират вътрешното ви усещане за щастие?
Когато мислиш, е много по-трудно, отколкото когато го правиш. Проблемът ти е, че мислиш твърде много!
Да скърбим означава да виждаме само онова, което ни е било отнето. Да празнуваме живота означава да съзнаваме всичко, с което сме били благословени, и да се чувстваме благодарни за него.
Това преживяване ме научи, че когато животът носи болка, тя се усеща много по-малко, като видиш забавната страна и успееш да се усмихнеш.
Всички ние се нуждаем от време и спокойствие, за да изкачим тази духовна пирамида вътре в нас, да се издигнем над и отвъд плетеницата на джунглата, която представлява животът ни, макар и за кратко. Тогава може би ще видим със собствените си очи своето място във Вселената, житейския си път в неговата цялост, и безпрепятствено ще се взрем в безкрая във всички посоки.
Аджан Брам - Отвори сърцето си : будистки приказки за щастие