Училището има не само образователна, но и социална функция. В днешно време можеш да прочетеш всичко по интересуващите те предмети в Интернет, но няма как да изградиш умения в общуването и съответните социални модели онлайн, без да имаш среща с реални житейски ситуации, докато си седиш в къщи сам или заедно с изтръпнали от ужас от „вируса“ родители, баба, дядо, които ти насаждат само страх.После ще се чудите, защо така детето е отличник, а не става за нищо.
Онлайн обучението е начин да спрат реалното общуване между хората с една или друга цел. Поставя бъдещото поколение в домашна клетка и не дава реални знания за живия живот, а живот онлайн. проблемът на онлайн обучението не е само в ефективността му, а е далеч по-сериозен! Замисляте ли се изобщо тази социална изолация и демотивация, как се отразява на децата ни физически и психически? Всеки от собствената си камбанария, типично по български, моето дете еди какво си, еди що си, но става дума за децата като общност, които са различни, в различна среда, с различни характери, родители, населено място.
А към тези умници който си мислят,че родителите искат да се отърват от децата си,като ги пращат в училище да вземат да си отпишат тяхните и да си ги обучават те,защото естествената среда за едно дете е между себеподобни и в училището не само се обучават,а се създават контакти,градят се характери там се учиш как да се справяш в живота за напред като цяло,а с онлайн обучението ще станат асоциални плужеци. Обричат собствените си деца и внуци, в бъдеще да не се справят в реалния живот. Най-голямото училище е животът. И добре възпитаните деца, без контрола на мама и баба, не могат да се справят в релаността и много бързо стават жертва на пороци.
Големите ученици вече са изградили социални контакти, срещали са се с предизвикателствата в живота, но за малките това ще бъде проблем. Подготвя се поколение мамини синчета, които поради затворничеството, няма да бъдат самостоятелни. Да искат децата им да стоят по цял ден пред компютара,да нямат нормален социален живот,да ги лишават от игри и приятели.Нали тези родители имаха нормално детство ,защо е този егоизъм към собствените им деца и не знаят ли колко е вредно за здравето и очите им стоенето по цял ден пред компютъра.
Свалени коментари от интернет
Според мен характерите се изграждат в първите 7 години и в училище след това промяната е много трудна. Родителите създават в повечето случаи свое подобие и е трудно обкръжението да промени нещо. То само усилва тенденциите. Влиянието на училището и средата може да се прояви само когато нещата са на кантар, а родителите са избягали от възпитателните си функции към децата. Тогава и най-малките промени накланят везните и начален спусък изниква от нищото в произволен момент.
ОК, до 4 клас учениците са все още силно влияещи се същества и един добър начален учител може да направи чудеса. Въпросът е, колко голямо ще бъде противодействието в семейството. Когато няма интерес и желание от страна на родителите, тогава учителите ще успеят. В ситуацията на екипна работа учител и родител се постигат чудеса и средата ще хвърли бялото знаме.
Явно сме си иградили позиция и всеки е прав от своя ъгъл на размишления. Напрежението може да бъде породено и от неразбиране на средата и обстановката около другия, за разлика от реалната среща не се намирате на едно и също място.
Проучване показва, че в ситуация на извънредно положение младежите изпитват два пъти повече страх и тревога и пет пъти повече скука, гневът е нараснал три пъти, значително се е повишила иронията. По време на изолацията се чувстват в безизходица, безсилни да променят каквото и да е. Осъзнават, че най-много им е липсвало това животът им да има развитие и смисъл. Подобни изпитания онлайн могат и да са полезни, защото ги изваждат от зоната на комфорт и също ги правят по-адаптивни.
Може би трябва да дадем възможност на тийнейджърите да говорят и да задават въпроси, тогава ние възрастните, научаваме много важни неща и те са сериозен коректив на нашата гледна точка. Преди да даваме окончателни мнения.Дигиталните емоции имат потенциала не само да отразяват, но и да хиперболизират човешкия емоционален опит при комуникацията.
Склонни сме да не зачитаме виртуалните събеседници като реални хора, а когато мозъкът ни създава хипотезата, че човекът отсреща не е човек, съответно смятаме, че и неговата болка не е истинска болка, и сме склонни да сме много по-безпардонни и нетолерантни. Едно от израженията на този феномен са злостните коментари, емоционални реакции под постове и ожесточени войни в социалните мрежи.
В крайна сметка нуждата от свързаност с околните, която е в основата на идентичността ни като човешки същества, ще надделее и повечето от нас ще се върнат към естествения си начин на комуникация.