Липсата на личен контакт намалява несъмнено ефективността на работата: информацията, която неформално споделяме, докато пием кафе с колегите, идеите, които се раждат, докато обядваме заедно, или проактивните решения, които могат да бъдат предложени спонтанно, когато просто сме се спрели да поговорим с някого в края на работния ден, не съществуват във виртуалното пространство.
От друга страна, работата от вкъщи е по-оптимизирана от гледна точка на време. Служителите не губят време в транспорт до офиса, което средно отнема по час сутрин и още толкова вечер. По-тихата и спокойна обстановка също е позитивен фактор за продуктивността на тези, които не се чувстват добре в по-шумния open-space.
Работата с идеите е самостоятелна и колективна едновременно. Идеята винаги хрумва в главата на един, а след споделянето ? се доработва, доизмисля и доизпипва от отговорния екип. Сега по-рядко се събираме да „мъдрим“ (брейнстормваме), което не е непременно лошо нещо. Липсва и колективната работа в истинския смисъл, защото след срещите в zoom затваряме екраните и работим сами – котките, децата, гаджетата и роднините не се броят. Липсва това да метнеш едно око в компютъра на друг, за да видиш какво прави, да го извикаш, да споделиш някоя глупост, както понякога се наричат хубавите идеи, в които нямаш смелост да повярваш сам.
Изненадващо за мен всичко става много по-подредено. Хората имат списъци със задачи и отговорности, които изпълняват много по-стриктно и бързо, сигурно защото работата и отношенията се оголват до просто работа. И, да работиш добре се превръща в единствения начин да покажеш, че си струваш, че те има, че ти пука.
Неформалното общуване е това, което прави работата по-лека, по-малко работа, от него вадиш ежедневната доза удоволствие от бъбренето за лични неща, в неговите рамки имаш възможност да измрънкаш здравословно, да се похвалиш, да си несигурен. От тази гледна точка това със сигурност липсва. И не е пренебрежимо, но е нещо, без което се справяме все така добре в работата си.
Продуктивността ми, когато работя от вкъщи, е изстреляна в небето. Всеки път когато работя от вкъщи, работя повече, отколкото от офиса. Основната причина е „социалният натиск“ да докажа, че работата от вкъщи е успешен експеримент, както и липсата на разсейване.
В моята работа забелязвам повече негативи на работата от дома. Невинаги успявам да се свържа с хората, от които имам нужда, дори от моя екип, за да завърша набелязаните задачи за деня. Липсата на пряк контакт налага постоянно организиране на видеоразговори или разговори по телефон, дори за най-дребни неща от ежедневието. Като цяло хората са принудени да прекарват все повече време пред екрана на телефона и компютъра, което със сигурност има своето отражение.
Хората сме адаптивни създания и рано или късно свикваме с всичко. Един голям позитив за мен е, че макар да имаме пак много срещи, те са доста по-организирани и не се губи време в мъкнене между конферентни зали. Голям негатив е, че екипната спойка се губи. Един екип има нужда от разговори на всякакви теми – някой майтап да каже, някой да се оплаче от нещо и да получи съвет, дори да е глупав. В електронна среда разговорите са доста делови и сухи.
За щастие научили сме се да общуваме на живо много преди да се наложи да общуваме така, та се справяме. Физическите места ще продължат да имат своята роля в изграждането и развитието на фирмените ценности, култура, обмен, но ще преживеят трансформация.Оптималният вариант би бил осигуряване на максимална лична свобода за всеки от екипа да избира как да управлява времето и да приоритизира задачите си.Вкъщи се разсейваш покрай всички ангажименти. Самото работно време става променливо, което е проблем при налични крайни срокове. Оптималният вариант би бил два до три дни от седмицата с физически социален контакт, като офисът да е на 20-30 минути пеша. Споделеното работно пространство също е чудесна опция.