Животът е като безкрайно люшкане между два полюса – небето и ада. Една минута усещаш възторга на въздигането, а в следващата се озоваваш в пропастта на собствените си страхове и съмнения. Човек е странно създание, поробено от страстите си, но същевременно жадуващо за нещо по-висше, нещо, което да го издигне над земното и преходното.
Сутрините са спокойни, макар и кратки моменти на покой, когато се събуждам с усещането, че всичко е възможно. В този миг съм уверен, че светът ми принадлежи. Обзема ме усещането, че мога да докосна небето с върха на пръстите си, че всяка мечта е постижима. „Ние винаги попадаме в мрежите на доброто и злото,“ мисля си, докато се подготвям за деня. Тази утрин ме изпълва с радост, все едно съм хванал добродетелта за ръка и я водя напред към светлината.
Но колкото по-ярко светя, толкова по-дълбока е сянката, която хвърлям зад себе си. Идва момент, когато светлината угасва, и започва да се спуска мрак. Съмненията пълзят в ума ми като змии, разкъсват ми душата и ме тласкат към бездната. „Любовта прави хората подозрителни, съмняващи се,“ чувам някъде вътре в себе си. Защо трябва да вярвам в доброто, когато светът е изпълнен с толкова много зло? Защо да се боря за светлината, когато мракът е навсякъде около мен?
И така, пропадам. Гневът се надига като огън, изгарящ всичко на пътя си. „Първо идва гневът, после студенината и самообладанието,“ казвам си, когато чувствам, че повече не мога да издържам. В този миг съм сам, и всичко, което съм смятал за сигурно, се разпада като пясъчен замък под ударите на безмилостните вълни. Обзема ме усещането за пълна безпомощност, като че ли целият свят е настроен срещу мен, и аз нямам сили да се боря.
Но някъде дълбоко в себе си, усещам искра на надежда. „Може да избере път, да го извърви в борба и да го победи,“ нашепва съзнанието ми. Дали всичко е предопределено? Дали съдбата ми е да остана тук, в тази пропаст, или имам силата да се въздигна отново? Започвам да търся път нагоре, да се катеря по стръмните скали на отчаянието, за да намеря лъч светлина, който да ми покаже изхода.
И тогава, в най-дълбоката тъмнина, виждам светлинка. Тя не е ярка, но е там, и ми дава нова сила. Спомням си за онези сутрини, когато се чувствах всемогъщ, и разбирам, че това усещане никога не е изчезнало. То просто е било погълнато от страха и съмнението. Но сега, с тази малка светлинка пред очите ми, се чувствам готов отново да се боря.
Изкачвам се, бавно и мъчително, но все пак нагоре. Пътят е стръмен, и раните ми кървят, но не спирам. „Човекът притежава великия избор,“ напомням си. Може би не съм силен като боговете, но в моята слабост намирам сила, която не знаех, че притежавам. Продължавам да се изкачвам, докато не достигна върха, където небето отново се разтваря пред мен.
Но сега знам, че не съм непобедим. Моят път между небето и ада е вечен. Ще продължа да летя, но ще знам, че всяко летене крие в себе си риска от падение. И когато отново се намеря в пропастта, няма да се страхувам, защото вече знам, че пътят нагоре винаги е там. Само трябва да намеря силата в себе си да го извървя отново.
И така, животът продължава – между небето и ада, между възходи и падения. Но в това непрекъснато движение, откривам истинската същност на човека – същество, което, въпреки всичките си страхове и съмнения, продължава да се бори за светлината, дори когато е обградено от мрак.
Човекът е странно създание, смесица от светлина и мрак, надежда и отчаяние, любов и омраза. Той върви през живота, борейки се с вечните въпроси за добро и зло, като търси своето място под слънцето, но често остава изгубен в сенките на собствените си страхове и желания. Всяко действие, всяка мисъл, носи със себе си тежестта на изборите, които правим, и последствията, които те оставят след себе си.
Гневът, този първичен зов, често е първото, което избухва, когато се сблъскаме с несправедливостта и болката. Той ни завладява и кара кръвта ни да кипи, но в същото време ни изпълва със сила, която ни дава възможност да се борим. Защото колкото и да е парадоксално, гневът е знак, че не сме безразлични, че има нещо, което ни кара да чувстваме, че сме живи. Но след гнева идва студенината, онова ужасяващо усещане за празнота, когато всички страсти са изгорели и остава само пепелта на онова, което сме били.
И все пак, в тази пустота, човекът намира нова сила. Изпитанията, пред които се изправяме, не са нищо повече от стъпала, които ни водят нагоре, към по-висши разбирания и към истинската ни същност. Да, хората падат, губят част от своята светност, но винаги има мигове на въздигане, когато душата отново засиява, по-чиста и по-силна. Защото в този непрекъснат кръговрат от възходи и падения, човекът се учи да вижда нещата такива, каквито са, а не такива, каквито би искал да бъдат.
Човешката душа е най-прекрасното и в същото време най-ужасяващото нещо. Тя носи в себе си и добродетели, и пороци, които се преплитат в една неразрушима мрежа. Ние, хората, се борим със собствените си демони, опитвайки се да намерим смисъл и радост в този свят. Но често се оказваме в плен на своите слабости, на онези „островчета на самолюбие“, които ни заслепяват и ни карат да вярваме в измислени неща.
И въпреки всичко, човекът никога не се отказва. Той продължава напред, защото знае, че има нещо по-велико, нещо, което надхвърля неговите лични страдания и страхове. Това е вярата, че всеки един от нас може да избере пътя, по който да върви, и да го извърви с достойнство. Това е надеждата, че в края на краищата, доброто ще надделее над злото, дори и това да стане чрез най-тъмните и болезнени изпитания.
Човекът е същество, което постоянно търси и създава. Той е творец, способен да изгради светове, но също така и разрушител, който може да унищожи всичко с едно мигване на окото. Но в тази постоянна борба, в това непрекъснато търсене на смисъл и цел, се крие и истинската красота на човешкото съществуване.
В крайна сметка, човекът е създание, което винаги ще бъде на ръба между светлината и мрака. Но точно там, на този ръб, той открива своята сила и величие. Защото, независимо от всичко, човекът може. Той може да избере, може да промени, може да се бори и да победи. Това е неговата същност, неговото най-голямо чудо.
ИИ размисли за Джон Стайнбек – На изток от рая.