В стаята си, осветлена само от синьото сияние на екрана, Петър scroll-ваше през безкрайните потоци от съобщения. На 14 години, той вече беше гражданин на два свята: този, в който баща му го канеше на футбол, и този, където анонимни аватари му шепнеха, че истинската сила идва от гнева. „Ще станеш сигма мъжкар“, пишеше един от тях, придружен от сърце с капки кръв ????. Петър не знаеше какво точно означаваше „сигма“, но го приемаше като комплимент. В края на краищата, Андрю Тейт го беше казал ясно: „Светът е джунгла, а ти трябва да бъдеш върхът на веригата.“
Родителите му — Мария и Иван — се опитваха. Навремето бяха мислели, че е достатъчно да му купят телефон за рождения ден, за да не изпадне от „модерния свят“. Сега обаче този свят ги поглъщаше, а те стояха отвъд стъкления екран, без да знаят как да го счупят. „Какво пишеш толкова много?“ — питаше Мария, поглеждайки емотиконите на чата му. Петър отвръщаше с кратко „нищо“ и затваряше телефона. Той знаеше, че тя няма да разбере, че ???? не означава обич, а мрачна солидарност с тези, които смятат света за несправедлив.
В училище Петър беше „тихия“. Учителите го хвалеха за дисциплината, но не забелязваха как краката му трепереха под бюрото, докато той мислеше за последния пост в форума: „Ако не те харесват, накажи ги.“ В съзнанието му се преплитаха думите на инфлуенсъри, мемета с насилие и споделените истории от incel групите, където всеки провал се празнуваше като доказателство за световен заговор срещу тях.
Един ден, след като го изхвърлиха от онлайн игра за „слабак“, Петър натисна бутона на дрона, който баща му му беше подарил за рождения ден. Камерата прелетя над училищния двор, заснемайки съученичката му Ели, която се смееше с приятели. Той публикува видеото в групата с надпис: „Трябва да я накажа.“ Сърцата ?????? се появиха един след друг.
На следващия ден, докато Ели се прибираше сама, Петър я последва. Ръката му стисна ножа, скрит в джоба. Но в последния момент, погледна екрана на телефона си. Чатът беше пълен с нови съобщения: „Не си единствен“, „Святът те мрази, защото си различен.“ Внезапно, някъде отвъд виртуалния шум, чу гласа на баща си: „Петър, чакай!“ Иван беше изтичал от вкъщи, след като случайно видял историята му.
Развръзката не беше героична. Петър не уби Ели. Но уби доверието, което родителите му бяха градили години. В болницата, докато психоложката му обясняваше как емотиконите са му били единственият език за помощ, Мария плачеше над разбития телефон. „Аз мислех, че ???? е просто сърце“, прошепна тя.
Сериалът „Юношество“ беше прав — пропастта между света на емотиконите и този на грижата беше по-дълбока от всякога. Но в стаята за терапия, докато Петър се опитваше да обясни какво значи ???? („кръв, но и болка“), Иван го прегърна. Не беше късно да започнат да учат нов език.
„Адолесценс“ не даваше отговори, но задаваше въпроси: Колко често сме пропускали ???? в морето от ??? И колко важно е да се научим да четем между пикселите?
ИИ