Архив

Календар

март 2017
П В С Ч П С Н
« фев    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Българският път. Потенциал, проблеми, перспективи

Това е конкурсната работа на Петя Петкова, ученичка от 11 в клас, професия „Организатор на туристическа агентска дейност”  , спечелила първо място в НАЦИОНАЛЕН УЧЕНИЧЕСКИ КОНКУРС “БЪЛГАРСКИЯТ ПЪТ. ПОТЕНЦИАЛ, ПРОБЛЕМИ, ПЕРСПЕКТИВИ” организиран от Българското философско общество.

Толкова много реки текат по света с целия си блясък и мрак. Всички те са различни: някои големи, други малки; едни бързи, втори бавни; съществуват дори такива, които не са, пресъхнали, а от тях са останали само празни корита и безводни речни долини, раздиращи земната кора, за да отбележат някогашното си съществуване в мрачната История; въпреки своите различия и уникалности, всички реки са устремени към общия океан и допринасят за неговото развитие и промяна- даже тези, които не се характеризират с присъщото съществуване на другите; а може би нашето време крие заплахата да останат само празни и сухи корита, цялата вода да е едно мрачно цяло, индивидуалността да изчезне; ала дори така да е, дори това да е съдбата на реките поради безсмислена заповед на някой бог или проява на чист човешки идиотизъм, то всяка една река е отговорна за хода на Историята и пред наследниците си.

А къде сме ние в цялата тази прелестна или не чак толкова картина? Какво прави българският народ със своите води? Тъй като и ние сме част от света, и нашата река се влива в общия океан, какво правим? Не са ли нашите води черни, лишени от блясък, къде е нашата уникалност, не прилича ли именно нашата държава повече на блато, отколкото на река. Само мрак ли ще оставим в също толкова мрачната История, ще се срамуват ли наследниците ни от нас или може би…

За жалост точно това „може би“ не съществува- то е само абстракция, хрумване на мозъка, оправдание, с което съвестта си служи. Това, което със сигурност е налице- нашите води в момента са прекалено мрачни: прекалено много песимизъм, прекалено много идиотизъм, прекалено малко култура и изкуство; вкостеняване, парадоксалност, духовна нищета; едно завършено Нищо. Това сме ние в момента, в една „чудна хармония“ с нашата епоха и съвременници: никой не се отличава от другия освен по доходи и жизнен стандарт- отвътре всички са еднакво празни; всеки пиедестал на всяка наука и изкуство се разрушава, а руините просто отбелязват някогашното съществуване на нещо и линеенето на времето ни; пътеводителят на познанието, водещ към Вечността- философията, е почти захвърлен в небитието; а важните въпроси като „Защо?“, „Как?“ и „С кого?“ са заменени с „Какво е казал Кант?“ и „Защо го е казал?“. Ние сме такива-симбиозно свързани със съвременниците си!

Интересно как народ, който почти не чете, който не смята културата и образованието за важни, ще остави някакво ценно наследство- в това се изразява нашата празнота и нашето завършено Нищо. Данните от Националния статистически институт показват именно това: повече от половината население не са прочели нито една книга през последната година, ала за сметка на това само около 10% от хората не четат вестници; тоест народът се интересува повече от клюки и интересни истории, а истинската литература и изкуство остават на заден план, любопитството властва за сметка на любознателността; същата стряскаща статистика преследва киното, театъра и културните забележителности. Единствено изключение правят висшистите- при тях статистиката не е толкова мрачна, които все още четат, посещават представления на живо, ценят просветата и собствената си образованост, но за нещастие с всяка година, както приетите, така и завършилите студенти намаляват.

И ако статистическите данни не са достатъчни или представляват прекалено суха и бездушна материя, то нека се обърнем към музиката, към най- ценното изкуство, тъй като „Без музика животът би бил една заблуда…“. Като се вгледаме в подредбата на тоновете и текстовете на песните на съвременната популярна българска музика какво откриваме… отново ни се зъби празната и болнава душа на нашия народ. Нехармоничност и злост се прокрадват между нотите, жестоката монотонност и повторяемост съпътства тоновете, повечето хората с талант, въобще не използват своите дадености за истинско изкуство, а за един грандиозен, масов и идиотски провал не само на музиката, но и на нацията. „Днес се печелят пари само с болнава музика“- това е валидно за нас сега, без значение от жанровата характеристика на песента или творбата: вероятно още съществуват истински творци, ала кой би оценил тяхното изкуство- народ, който не чете, или такъв, който предпочита скандалните истории; и макар да съм само обикновен слушател, да не разбирам от тонове, ноти и тяхната подредба, то само слепецът не би прозрял най- ценното и красивото в музиката, а именно как същите тия тонове, ноти и подредба докосват и променят душата, как отговарят на част от Хаоса и Реда на слушателите; а какви души биха боготворили една нехармонична музика; как монотонно изкуство, събиращо пари, ще подобри душата. И най- трагичното е, че не се отнася за един, двама, десет заблудени индивиди, не- тази съвременна, болнава музика се слуша от мнозина (интересно би било да откриете някого, който не я слуша), тя е „ценност“ особено сред младите, връх на съвременната ни „култура“.

А ние нямаме култура- не става въпрос само за музика- в нея просто най- ясно личи бедността на душата, добавяме към това литературата и другите изкуства. Почти липсват и ценители, които да познават и разбират истински дадена творба, истински да я обичат. Тоест липсва интелигенция. Предпоставки за това- масовият свят, политическото и икономическото състояние, всичко, което съпътства ежедневието ни, самите ние- ние сме най- голямата причина за случващото се. Отминало е времето на духовната възвишеност, на творческия потенциал на нашата нация- да ние нямаме Бах и Вивалди, нито Шекспир, Оскар Уайлд, Хесе или Ремарк, нито Ницше, Сартр и Камю, ала Вапцаров и Смирненски са достойни поети, Радичков и Талев са уникални прозаици и така нататък. Ала тяхното време е отминало, както и времето на големите градове, където е властвала интелигенцията. Днес разликата между малкия и големия град е заличена: едните разбират по- бързо клюките, а другите имат по- добри доходи; в малкия град тесните улици и сградите потискат духа и личността, създават чувството за робство, за липса на свобода и избор; в големия- широките улици и забързаността са предпоставка за една самота без творчески потенциал, без наличието на желания за търсене и любов, а старите сгради символизиращи някогашната интелигенция и аристокрация тънат в разруха и забвение; нищо повече. И на всякъде уникалността прогнива, индивидът има чувство за малоценност, „das Man“ пуска своите пипала във всеки аспект от живота, смуче и смуче от личността, властта му унищожава красотата.

А поне да бяхме цивилизована държава- ала и това не сме. За Ницше културата и държавата не могат да съществуват в симбиоза, те са антагонисти, така както мирът не подпомага изкуството. Ала ние достигаме още по- далеч- липсват ни и двете: законите са само думи, само хартия и то недотам смислена; правото и институциите са само формалност и способ за пране на пари, не гарант за свобода; роднинската връзка се цени повече от умения и възможностите на дадения индивид; всички са еднакво бедни- вътре почти нищо, отвън борба за оцеляване. Нека се замислим над трагедията в Хитрино- не е ли тя един израз именно на това- на немарливост, беззаконие и липса на компетентност от страна на управляващите, които всъщност се гордеят с подобряване на инфраструктурата. Спомним ли си земетресението и последвалото цунами в Япония от 2011, какво откриваме- подреденост и адекватна реакция- японците се справиха с цяла ядрена централа, а ние не можем с един влак. Правителството в оставка отделя 10 милиона за справяне с проблема, ала колко от парите ще отидат директно при пострадалите и имащите нужда. Или просто трябва да се изхарчи резервът, за да отбележим, че сме добри политици и да затрудним следващото правителство и парламент, които няма да бъдат толкова „добри“ като сегашните. Идеален повод за размисъл, колко цивилизовани и напредничави сме като нация, щом позволяваме да ни управляват такива политици.

Какво ще противопоставим на всичко това? Славното си минало: славните ханове и царе, Онгъла и Ахелой, сломените кръстоносци и България на три морета; светите братя, техните ученици и просветната им дейност, Преславската и Търновската книжовна школа със своите представители; възрожденците и революционерите- Паисий със своята история и Левски със своите дела; завладяването на Одрин и непобедимата българска армия. Или ще се оправдаем с несправедливостите срещу нас- турското робство, разпокъсването на земите ни, Ньойския договор.

За жалост, това е само История- философски погледнато тя е само инструмент за доказване на истината, но не и самата Истина, нито важна научна единица (съмнително е че историята е дори наука). А какво ни дава- във всеки случай не и познание, а само лутане между различни мнения. Има ли тя стойност- съмнително- „Не трябва прекалено да се размишлява за стойността на Историята. Така се излагам на опасност да се отвратя от нея“. Не сме ли ние тези, които прекалено много са влюбени в своето минало, не се ли прехласваме по нашето някога и не страдаме ли именно от това.

Какво представлява българският историцизъм: ние се впускаме в миналото си и пропускаме нашето сега- всички обичат по време на разговор да вмъкнат нещо за Македония или българската армия, ала нищо повече от ненужен спор, кавга или сбиване; гордеем се с историята си, ала не сме готови да действаме за бъдещето си- старинни пушки и саби висят по стените или заключени в някой таен шкаф и събират прах; а истината е, че миналото не съществува „… истинското естество на настоящето: то беше онова, което съществува, а всичко неприсъствуващо в него не съществуваше. Миналото не съществуваше. Ни най- малко. Нито във вещите, нито дори в мисълта ми.“. Били сме велик народ: и така да е какво правим с нашето величие; Левски не се разхожда между нас- него ли чакаме да ни спаси; да, битката при Сливница е доказателство за сила и мощ, ала къде е българската армия сега; свеждаме глави пред велики хора, но сме забравили напълно личността и в унисон с нашата епоха се прекланяме на масовостта; и остава едно питане въпреки всичко- ако сме били наистина славен народ, защо нашето сега е тъй мрачно; ако нашите гени са добри, защо ние линеем; май не сме толкова велики все пак.

Естествено нещата не свършват дотук- гениалният, великият и несломимият български народ винаги намира вина у другите: ромеите, турците, Великите сили, съседите ни, руснаци, американци; проблем е както капитализмът, така и социализмът; монархията, демокрацията и тоталитарните режими; може би дори лъв в Африка или бяла мечка на Северния полюс; обезателно, ако съществуваха марсианци и те щяха да бъдат виновни. За жалост, това не е висша форма на хумор, а упадъчен начин на мислене. Българинът винаги открива виновници извън пределите на страната си, а това го прави слаб и неспособен да действа. От една страна, нацията не може да открие грешките в себе си, тоест пропуска възможността да извлече някакво познание и не поема отговорност нито към миналото, нито към настоящето или бъдещето, нито към Историята: „Ние самите сме история и сме съотговорни за световната история и нашия живот в нея. Но най- вече ни липсва съзнанието за тази отговорност“. От друга- народа няма самочувствие и губи борбеността си, тъй като вярва, че няма смисъл да полага усилия, защото винаги ще бъде „излъган“, а отношението към него- „несправедливо“. Ала най- големият упадък е, че от толкова виновници българинът е натрупал в себе си прекалено много омраза: и то не каква да е, а скрита- ресентимент; това още повече отслабва душата, тъй като ние вече не знаем кого мразим- просто сме „толерантни“ и ненавиждаме всички; така замъгляваме съзнанието си, което пречи на една обективна оценка. А именно това ни е нужно. Ако погледнем обективно на някои събития от историята, ще установим, че има сблъсък на мнения и интереси, а не на лъжа и истина. Взимайки под внимание разкъсването на Санстефанска България, откриваме точно това- ние искаме територия, която не е била наша повече от петстотин години, руснаците- силен съюзник на Балканите, другите Велики сили не желаят Руската империя да засили влиянието си на полуострова. Тук няма истина и лъжа, няма правилно и грешно решение, само мнения- всичко е въпрос на гледна точка. И за такива почти незначителни мнения е недопустимо цял народ да страда, да наслагва в душата си омраза, да замъглява преценката си. Това си е просто висша форма на глупост.

И всичко това- любовта ни към безсмислената История, липсата на култура, виновниците за нашите беди, неосъзнаване на отговорността ни към света, скритата омраза- създават следния парадокс: от една страна нашите идеали са прекалено стари, прогнили и свързани с друго време; от друга- липсва всякакъв идеал. Колкото и несъвместими да са тези два аспекта от нашия „идеализъм“, то те съществуват едновременно, взаимно свързани в народен идиотизъм. Ако попитате някой българин „Чия е Македония или Северна Добруджа“, то ще е странно, ако не ви каже, че са наши. Естествено ще се намерят и патриоти, които ще продължат с теориите си, ще изброят горните велики имена, места и събития, ще стигнат чак до Санстефанска България. Това обаче са идеали и ценности на повече от сто години, а тук е редно да се обърнем към Ницше, тъй като „Когато един народ застине в определена оценка, той се ограничава, вкостенява, изолира, остарява и накрая погубва…“, а ние сме свидетели на това в наши дни. От този стар идеал следва и отсъствието на всякакъв: ако се замислим по- дълбоко над тази тема и наблюдаваме по- внимателно народа, то ще установим, че този идеализъм е само на думи, не и на дела (пушките потънали в прах); че той не е присъщ нито на разума, нито на сърцето на съвременните българи. Ние днес съществуваме в една остаряла оценка без идеал- това изречение обобщава чудната картинка, в която личността се опитва да оцелее.

Това е истината в пълния си блясък и чистота- вероятно заради нея много българи избират да са навсякъде чужденци, вместо да съществуват в мрачната си родина, тъй като не могат да я приемат или са прекалено слаби, или са типични представители на нацията си, която има нужда повече от хляб, отколкото от култура, или заради всичко това. А е възможно личността в нашата страна въобще да не оцелява- тя просто се мъчи с последните си дихания, оставила се е на студа и мрака, чака само Смъртта. Какво ще направи тогава българският народ- ще се откаже или ще се бори?

Ако се предадем, губим само ние: оставяйки се на масовия свят, на мрака на епохата си, водите на нашата река ще стават все по- черни, все по- малко и един ден ще пресъхнат; обръщайки гръб на проблемите и съществувайки без смисъл, пресъхналото ни корито ще блести в своя мрак; ще докажем, че никога не сме били велик народ, нито че някога можем да бъдем. Или отново ще обвиним, ще мразим епохата и съвременниците си, както сме правили винаги, ще се откажем да поемем отговорност за хода на събитията: ресентимента ще властва над нас докато ни погуби; ще признаем само нашето завършено Нищо, всичко друго ще бъде лъжа и лицемерие; а истината е, че епохата ни е просто такава- черна, както всяка друга, разбира се, с друг нюанс и характеристика на мрака си; не можем да я обвиним за нашите грешки- времето ни е просто израз на нас самите. Ще оставим парадоксалния си идеализъм да властва над нас и да ни унищожи. Не е ли крайно време да променим нещо?!

Какво обаче ни е останало? Във всеки случай не и жестоката История- същевременно миналото не съществува, а хода на събитията изисква от нас много повече отговорност, отколкото някои неща, които са. Нито имаме нужда от ново Възраждане, нова война, ново политическо и държавно устройство. Най- големият ни потенциал и най- добрата перспектива (всъщност единствените), които притежаваме са, че все още сме- не сме изчезнали безследно и не сме оставил само едно мрачно корито след себе си. За всичко друго трябва малко воля, желание и упоритост: ако не за живот, то поне за оцеляване, тъй като първото не може без съществуване; а при наличието дори само на едно е, задължително ще се появят въпроси, търсене, смисъл- Живот; после от само себе си народът ще се възроди като естествен ход на събитията, без някой да е чакал точно това, да го е желал и предусещал.

А какво би породило у българина воля, желание и упоритост, тоест една борба без вонята на барут? Само и единствено образованието, тъй като то поражда любознателността, културата и изкуството, а те от своя страна водят имено към борбеност и война без оръжия и насилие. Освен това в наше време хората, които все още заслужават уважение, са учителите, тъй като въпреки всичко, което им е причинила държавата, жертват живота си за другите: без да очакват нищо в замяна, предават опита си; випуските идват и си отиват, а те остават, за да помогнат в развитието на още един индивид; създават личности, разкриват различните пътища пред човека и сякаш, вършейки всичко това, оставят себе си на заден план; вероятно те усещат бъдещото в новото и така се превръщат в носители на надежда. Естествено „das Man“ се опитва да унищожи и тази последна надежда за уникалността, ала образованието би спряло и този идиотизъм на масата.

Образованието е потребно да възпита у индивида желание да се самообразова: независимо дали някой ще бъде барман, чистач, университетски преподавател или хирург да се стреми към обогатяване на душата и представите си за света; тоест повече да цени литературата и книгите от вестниците, да не подминава магията на музиката, нито да забравя прелестта на всяко изкуство; да умее да извлича полза и приятна емоция от всяко преживяване. Естествено да уважава и цени личността, уникалността и твореца: не от всеки ще стане човек на науката, художник, композитор или писател, ала всеки трябва да почита делото; твореца не се бори само да оцелее още един ден, а и да живее още една минута, търсейки спасение от нещастието, което изисква повече страдание „Да твориш- това е голямото избавление от страданието и олекотяване на живота. Ала да станеш творец, се иска пак страдание и много превратности.“, а това заслужава много повече уважение, от колкото обикновеното съществуване; не от всеки ще стане личност, но щом цениш и търсиш уникалността на всякъде, дори там, където творчеството не е ясно изразено, няма никакво значение дали Историята ще запомни някого- да не забравяме, че тя е жестока.

При едно такова образование, което създава личности, а не „das Man“, проблемите ще се решат благодарение на уникалността. Нацията ще пътува единствено, за да разшири кръгозора си и да подобри собствената си родина. Културата и изкуството ще властват над държавата, истински важните въпроси отново ще заемат полагащото им се място, музиката ще се върне към своите хармонични извори, тоест и душата ще боготвори различни си аспекти „Защото нито един- единствен човек, и най- примитивният негър, дори и идиотът, не е така приятно опростен, че същината му да може да се обясни като събираемо само от два или три главни елемента… Той не се състои от две същества, а от сто, от хиляди. Неговият живот (както всеки човешки живот) не се колебае просто между два полюса, примерно нагон и дух или светец и развратник, а трепти между хиляди, между безброй полюсни двойки“. И най- накрая ще премахнем глупостта от народопсихологията си: безсмислената любов към Историята- тя ще е просто една забавна приказка; ще приеме дълга си към хода на събитията, не ще има вече виновници, нито скритата омраза; и най- накрая ще превъзмогнем прогнилия си идеал и ще създадем нов, така както ще научим нашите наследници да изберат своето добро и зло, тъй като „… добро и зло, което да бъде непреходно- такова нещо няма. От само себе си, то трябва все отново да се превъзмогва“.

Накрая се оказва, че всичко е въпрос на избор: дали ще се откажем, или ще се борим; дали ще изберем Историята пред Истината и действителността, или обратното; дали ще поемем отговорност пред наследниците си, или не; нищо повече от избор. Щом всичко това е въпрос на предпочитания, то доброто и злото са в наши ръце, мрака и светлината във водите ни, течението на реката ни и нейното пресъхване, наследството ни- всичко това зависи от нас самите. Тоест вината за линеенето и залезът на българския народ е наша, ние сме отговорните. Както и гордостта, ако се измъкнем от калта.

БИБЛИОГРАФИЯ

  •  Ницше, Фридрих. Тъй рече Ницше… (част от непубликуваното наследство). София, издателство „Изток- Запад“, 2012, 181 страници
  •  Ницше, Фридрих. Съчинения в 6 тома, том 6. София, издателство „Захарий Стоянов“, 2013, 385 страници
  • Сартр, Жан-Пол. Погнусата. София, издателство „Народна култура“, 1988, 302 страници
  • Хесе, Херман. Играта на стъклени перли. София, издателство „Рива“, 2010, 637 страници
  • Ницше, Фридрих. Тъй рече Заратустра. София, издателство „Христо Ботев“, 1990, 364 страници
  • Хесе, Херман. Степния вълк. София, издателство „Рива“, 253 страници

Насилието – едно цяло от гняв, страх и болка, победимо само със СИЛА

Тормозът, още наречен насилие, е човешко действие, чрез което се наранява физическото състояние или психиката на човек. Насилието, за съжаление, е свръхразпространено в днешно време. Съзнателно или несъзнателно, ние почти всеки ден нараняваме близък човек. 

А някога запитвали ли сме се защо? Защо причиняваме болка на хората около нас? Защо ни нараняват? Защо малко по малко превръщаме планетата ни в бойно поле?

Отговорът можем да намерим само в три думи – гняв, страх, болка. Три думи, ключови за насилието. Три думи, които никога не биха ни накарали да се почувстваме по-добре. Но… можем ли да ги преодолеем и въпреки тях да избегнем насилието?

Гневът е едно от най-опустошителните чувства. Чувство, „оставящо” след себе си тежки следи, а понякога – фатални. Нека признаем, че всеки един от нас изпитва гняв поне веднъж на ден.

А бихме ли могли да опишем това чувство, това спонтанно умопомрачително чувство? Е, мисля, че отговорът е в самия въпрос… Гневът е момент на нетрезво мислене, мигове, през които сме склонни да извършим действия, за които може да съжаляваме цял живот.

Кажете ми, заслужава ли си всичко това, след като накрая ние ще бъдем най-наранени и ще носим върху себе си най-голяма вина? Защото, както е казал един мъдър поет:

„Да се гневиш, значи да отмъщаваш на себе си за грешките на другите.“

Но нека сега се опитаме да оприличим гнева на една добродетел. Може би – Истина..? Колкото и да не сте съгласни, това е напълно вярно!

Защо „Истина” ли? Ами много е просто. Ние, хората, сме устроени така, че не сме склонни да бъдем съвсем честни със събеседниците си.

Една причина за това е, че истината боли в повечето случаи. Можем цял ден да стоим и да слушаме колко сме прекрасни. Но не можем да понесем да ни кажат дори едно лошо наше качество. Не съм ли права?

Много често сме склонни в гнева си да бъдем най-искрени относно недостатъците и чувствата, нашите собствени и на хората около нас. Това от една страна е добре, защото живот в лъжа е празен живот. Но, разбира се, истината, поднесена с доза гняв, може наистина да бъде много, много болезнена. Но поне сме си казали всичко, което ни тежи, нали…?

Е, не мислите ли, че вместо да прибягваме към какъвто и да е вид насилие, можем и по много други начини да изразим гнева си? В такъв момент е най-добре да бъдем сами, за да се успокоим. И след това можем да проведем напълно нормален и спокоен разговор с всеки човек. Не е нужно с всяко наше действие да всяваме страх у него.

Гледахте ли наскоро новини? Четохте ли наскоро вестници? Е, ако не сте го направили, със сигурност сте по-спокоен от всички останали.

На какво сме свидетели в последните години? На насилие, да. Но и на още нещо – СТРАХ…

Питали ли сме се някога колко ли стотици души, лягайки си вечер, са със „свити” сърца, а събуждайки се сутрин и осъзнавайки непроменената реалност, сърцата им се „свиват” отново…? И това продължава с години…

Можете ли да си представите животът Ви да бъде изпълнен единствено със страх? Да не знаете дали на другия ден децата Ви, съпругът или съпругата Ви, родителите Ви, приятелите или съседите Ви, ще бъдат живи. Да ходите по улицата и да не знаете дали в следващия момент няма да паднете, пронизан от куршум.

Може би сами се досетихте – незнанието е един от най-големите страхове, които човек може да изпитва. Разбира се, има и хиляди други. Всеки един от нас си има своите страхове.

Но по-лошото е, че в последно време не ни се предоставя шанс да ги преодолеем, а напротив, те се подсилват. А тук се намесва нещо, което до голяма степен може да повлияе на психическото ни състояние – страхът да се страхуваш от собствените си страхове.

Иначе казано – да бягаш сам от себе си. Стигнем ли до такова състояние, психиката ни е дотолкова наранена, че започваме да упражняваме насилие върху околните или по-лошото – върху самите нас.

Страхът да се страхуваш от страховете си, може да ни донесе допълнителна тъга, сълзи и болка. Болката… изпитваме я ежедневно, нали? Толкова силна на моменти, но и понякога толкова поучителна. Толкова зловеща, но и предшестваща светлината.

- Какво е за теб болката? - ме попитаха веднъж.
- За мен ли? – отговорих. - За мен тя е всеки един празен поглед, всяка една сълза. Всяко едно разбито сърце, всеки един тежък спомен. Болката е низ от сълзи, от поуки, от вяра, от любов… Тя е естественото човешко чувство. Чувството, слагащо СТОП на забързания начин на живот. 

Чувството, каращо ни да се запитаме вечер: „Извърших ли нещо достойно днес? Изпълних ли всяка секунда с копнеж, с живот и със смисъл? Предизвиках ли поне малка усмивка на нечие тъжно лице? Показах ли любов към любим човек? Бях ли просто себе си, не някой друг?

Живях ли достойно? Човек ли бях днес?”

Но нека погледнем тази, първоначално травмиращо-ужасна Болка, от друга ъгъл. Не бихме ли могли да извлечем някаква полза от нея? Знам, че веднага бихте казали „Не!”.
Но позволете ми все пак да опитам да ви убедя в противното. Разбира се, когато ни наранят, боли много. Но след дни, след месеци, след години болката отслабва, започваме отново да се усмихваме, дори да се смеем.

Накратко, започваме отново да живеем. Но спомените, те остават може би завинаги. Но те вече не са толкова болезнени, те вече не ни причиняват толкова големи страдания. А напротив, замисляме се и дори можем да се поучим от тях. Можем да се вгледаме внимателно и ясно да разберем къде сме бъркали и какво точно е довело до дадения развой на нещата.

Не мислите ли, че това може да ни бъде от полза за в бъдеще? Няма ли така да предотвратим бъдещи подобни грешки, падения, страдания…?

Все пак, огледайте се! Сигурна съм, че сте виждали хора… безчувствени хора. Неизразяващи нито любов, нито омраза, ни болка. Е… това да не би да Ви харесва повече? Мисля, че отговорът Ви ще бъде „Не!”.

Да не можеш да изразяваш никакви чувства и емоции, това според мен е едно от най-големите наказания на Земята. Мога с ръка на сърцето да кажа, че такъв живот за мен, е невъзможен!

Затова ще си позволя да напиша още един любим мой цитат, криещ колкото смисъл и истина, толкова и болка:

„Ако те боли, значи още си жив”

Болката означава падение, но и нов шанс за живот!

Ако можем да съберем достатъчно сили и не се предадем тогава, когато е най-трудно, то ще бъдем достойни за признание. В такъв един момент нашият ум изобщо няма да се насочи към насилието. В един такъв момент ние ще бъдем по-силни от всякога!

А насилието се побеждава точно с това – със СИЛА!

Никол Парапанова -9в клас в ЗПГ

Човекът е единственото живо същество, което усеща собственото си битие като проблем, който трябва да разреши и от който не може да се избави- Ерих Фром

Инстинктът и разумът винаги са си противоречели. Или ние винаги сме смятали така. Истината е, че те са част от нашето усещане- усещането ни за собственото ни битие, ако разбира се нещо съществува- това все пак е въпрос повече на вяра, от колкото на познания и е съвсем друга тема на разговор. Питането е дали и другите същества имат съзнание за съществуването си? Безспорното е, че хиляда маргаритки са по- красиви от хиляда души, ала дори те, маргаритките, да имат някакво усещане за битието, то те не го приемат като проблем, чието решение е потребно да намерят, въпреки невъзможността. При човека е различно- той слага въпросът за съществуването си на първо място, съзнателно или не, и от това не може да избяга, всъщност единственото нещо, от което не може да се отърве.

Тук възниква едно защо- защо ние сме единствените усещащи битието като проблем. Може би защото сме най- висшето стъпало в еволюцията- природата най- много обича и най- много мрази нас от всичките си творения, тъй като ни е дарила със сложна нервна система, която ни подтиква към въпроси без отговор. Ала това разрешава проблема само с усещането ни, на едно по- сложно ниво.

Въпросът за нашето различие от другите биологични видове, тоест от маргаритките, идва от самото ни битие. А какво е то? Това сме самите ние, реалността и мислите ни, които оформят Аза. Да битието е „всичко, което е“ или самото „Е“ на нещата, ала не се припокрива със света, тъй като дали мислим реалността или не, дали сме на запад или на изток, дали сме Нещо или Нищо, света ще съществува, а ако нямаме съзнание за битието си, то то няма да бъде. Освен това всичко, което съществува, „е“ в един определен момент, на едно определено място и с едни определени характеристики и заедно правят едно цяло, но чисто физиологично погледнато ние имаме различна сетивност от животните, което унищожава едни общи характеристики, тоест и едно единствено битие. Когато вече говорим за абстрактни понятия като любов, приятелство, свобода, за свойствата на мисълта, за вътрешната сетивност, то биват унищожени и в един определен момент и на едно определено място. Така собственото съществуване е в известен смисъл абстракция на мисълта, личността и неповторима характеристика на индивида, докато действителността е общността, макар битието и света да се преплитат именно в човека. Тогава битието е Азът, същността на индивида, а как някой може да избяга от себе си.

Човекът може да напусне обществото и масовостта и да отиде високо в планината, ала дори там ще чува мислите си. Възможно е да се скрие от природата ниско в града, но и там ще усеща тялото си. Да ние открихме начини за временно бягство от същността и битието си, временно разрешение на този проблем: едни избраха алкохолните пари и цигарения дим, замъгленото съзнание и притъпените сетива, тоест опияняващата сила на порока и бързата смърт; други се обърнаха към вечното прераждане, към чуждите очи, тоест към любовта и вдъхването на живот; трети към една симбиоза от двете, към изкуството и творчество, тоест към вечното опиянение на платоническата любов. Ала истината е, че и трите варианта са едно временно отчуждение от чернотата на Аза, а кой вариант е по- добър от другите, по- ценен, е субективна оценка- всички те съществуват създадени от нас и създаващи същността.

Ала това е само временно, мигновено, една стотна вселенско време. Зад всеки ъгъл ни дебне Азът, нашето собствено битие, непреодолим и непреклонен, подиграва ни се от огледалото, жесток и мразещ, и постоянно нашепва, настъпи ли беззвездна нощ, в ушите ни: „Аз съм навсякъде, не ще успееш да ме победиш. Знам всичките ти слабости и страхове. Аз съм ти, безкрайността ще ти се стори кратка-аз винаги ще съм в теб!“. Да същността ни винаги ще ни се хили ехидно дори и на най- отдалечената звезда от Слънцето, ала именно това ни прави такива каквито сме и е идиотизъм да се откажем от различията си. Именно проблемът със собственото ни битие движи историята, нашето желание да решим този въпрос създава Красотата и изкуството. И да този въпрос ще остане непреодолим, ала борбата и устремът ни към промяна доказват, че сме нещо „Човек, трябва бъде нещо, за да може светът да му се стори като нещо, което не трябва да бъде“ /Ницше/. И любовта, и творчеството са временни начини за измъкване от себе си, ала това не отнема нито тяхната прелест, нито тяхната истинност, нито Вечността им.

Вероятно хиляда маргаритки винаги ще са по- красиви от хиляда хора, просто защото масата не цени различията. Ала аз говоря за личността и уникалността, които заслужават уважение и почит дори в нашата съвременност. За жалост или за щастие, дори Смъртта и нейната справедливост не е сигурно бягство в тази ситуация, дори тя се прекланя пред могъществото на Аза- той е нейната слабост. Какво остава тогава, какво може да ни спаси от самите нас и от проблема с битието ни? Само ЖИВОТЪТ- там, където даже Смъртта е безсилна, ЖИВОТЪТ блести още по- силно!

Петя Петкова -11в клас в ЗПГ

Моето отношение към Възродителния процес

Изключително тежка и трудна за коментиране е темата за възродителния процес, особено ако имаш опасно близък допир до потърпевшите. Този етап от българската история поставя черен печат върху своите хора, не върху нечии паспорти. Популярен въпрос, а всъщност с толкова неизвестни, а може би съвсем нарочно скрити истини. Ако трябва да назова самия процес с една дума, то тя би била „болка”.

„Голямата екскурзия” е близка до мен. Въпреки разминаването между моите години и периода на екскурзията-1989г., знам от близките си какво всъщност представлява този етап от историята. Възродителният процес започва още през “86г. Със започване смяна на имената на „турците” в България. Мога да разкажа защо всъщност се казва ”насилствена промяна на имената” Единият от прадядовците ми е починал в следствие на нанесения му побой в полицията, защото е чествал байрам.

Другият ми прадядо е бил бит и измъчван, въпреки че като военен е бранил България.  За какво?

Какво да кажа за ареста на баба ми, както и за домашния 10- дневен арест на брат и? Е, все пак тя последна сменя името си в региона.. и Пакизе става Поликсена. Досещате се, че все пак приема не българско име. Да изреждам ли колко пъти е получавала заплахи, цитирам: „Внимавай! Имаш две дъщери”. Та, под това ли се разбира понятието „Възраждане”, дами и господа!?  Вие как бихте се почувствали ако някой дойде и реши да промени името ви? Още по- лошото- да бъдат променени имената на мъртвите ви близки и роднини. Това не е ли гавра- живите мъртви да наказват. Как ви се струва това- носиш шалвари и те хвърлят в язовир през зимата? А да работиш в родната си земя и да не можеш да си вземеш хляб, защото си Айше, а не Ася? Разбирам какъв е замисълът на тогавашната система, съгласна съм, че се е изисквала промяна, но не по този начин.

Как да коментирам изселването- неизказаната истина, че са били изгонени- „Който се чувства турчин да заминава в Турция, България принадлежи на българите”. След известно време (в рамките на 2 седмици) им дават избор, за тези, които желаят да напуснат България, се дават 24 часа- събиране на покъщнината и… последно сбогом.  Отново давам личен пример – подготвяйки се да напуснат по-рано, когато отново са отворени границите, едно от децата на прабаба и дядо се разболява и те се принуждават да останат.За добро или лошо, ето на, тук съм-както аз, така и родителите ми , както и техните родители .

Този сложен политически въпрос довежда до създаването на една структура, която вече двадесет и шест години се грижи за правата и свободите на всички български граждани. Не зная какво точно да напиша или да кажа, толкова много емоции бушуват в главата и сърцето ми , а напиращите сълзи в очите ми спират говора ми , но Възродителният процес определено се оказва един от най- тежките периоди в новата история на България. Ще навляза в една доста дълбока тема ако се задълбоча в структурата на Движението за права и свободи, за това…

Основните песни, да не кажа химна на тази партия е базиран точно на Възродителния процес и използвам за основа филма „Откраднати очи”, който реално представя ситуацията от 1989г., наред с една любовна история.:

„Казват се тежки думи. Човек се ражда, за да живее по братски на този свят . Тогава защо не оставят злобата и омразата настрана? Всеки има право да живее свободно- с нещо навредихме ли,че заслужихме да бъдем нежелани в тази страна? Кой е дал правото  на някой да прави това? Коя свята книга проповядва това отношение? Не измъчвайте душата си- няма изход от този път. Говорейки за демокрация, как се възприема това? Нека бъдем единни, да бъдем силни. Искаме да бъдем винаги с права и свободи. Ние сме равноправни граждани на България, не сме чужди. Дадохме си живота, работихме и свикнахме с всичко. Не сме забравили изпратените срещу нас танкове. Пак разпалвате неугасналия огън. Правата и свободите озаряват пътя ни, осветяват го.. надеждите растат. Нека ръка за ръка да бъдем винаги заедно. Нека се наречем европейци.”

Това в общи линии гласи песента. А наистина всичко тръгва по пътя на демокрацията- това ли е демокрация- тормоз на живите и контрол на мъртвите? Съвсем не. Изучихме и рамковата конвенция за защита на националните малцинства,макар и по- късното и приемане, всички, предполагам, са наясно какво гласи тя. В този ред на мисли, не разбирам- можем ли да намерим златната среда- да бъдем европейци, на които не им пречи различните етноси да общуват на своя език? Майчин език- не приемам, че в България може да има различен майчин език от българския. Изключвам възрастните- хората на преклонна възраст, които също не разбирам как не знаят български и все пак.

Трябва да се разбере, че „нашите” хора, останали тук по един или друг повод, са български граждани, които издигат българското знаме и слушат българския химн. Човек не избира кога и къде да се роди, още повече кои да бъдат родителите му. Насилствената промяна предизвиква напрежение и грешен прочит на историята.  Боли. Повярвайте,ужасно боли някой да те мачка за неща, за които имаш право. Това води до промяна на живота на човека, но да се разбере е трудно ако не си го преживял  дори само от историите на семейството ти. Отново казвам, че това е само част от всичко, което знам. Не знам дали това изобщо прилича на есе , но е едно от нещата , които не харесвам.

Прекалено лична и болезнена е темата за мен.  Минават хиляди мисли през главата ми.. записах само минимална част.

Знам едно- аз съм българка, говоря на български и България не ми е по- малко мила, от колкото на някого другиго.  В момента има опит за насаждане а нови количества омраза срещу всички нас, но ще се постарая да бъда част от положителната промяна за страната ни.  А дали да не добавя „Заклех се!”.

Берна Рюстем 12б клас в ЗПГ

Вдъхновени от Гришо

Този ден  може да бъде пример за това, че никога не е късно да се изправиш и да продължиш напред. Колкото и да си обезверен, затънал, изоставен и отписан. Нужно е само много търпение, дисциплина,  труд, упоритост и възвърната вяра, че можеш и всичко е в ръцете ти.  Примерът на един може да бъде заразителен за хиляди. Затова и 27.01.2017 г е толкова необикновена и важна дата за България. 

Днес цяла България бе притаила дъх и гледаше как едно 25-годишно момче пише история. За близо пет часа един Велик българин ни донесе емоции , ускоряващи пулса с десетки единици , и връщащи усмивките на лицата ни. Говорим за величие в най-чистата му форма. Говорим за онова съвършенство , което достигат хората вложили хиляди часове труд , практикувайки изкуството си. Това не е просто спорт… Това е урок за живота и за това , че отдадеността, постоянството и здравата работа се отплащат. Това е урок за любовта към това ,което правиш и за силата на духа. Величието съществува и е във всеки от нас, Григор го доказа. Малцина са тези ,обаче, които са готови да платят цената , за да го достигнат. Независимо от сферата ни на реализация, всеки може да допринесе за общото ни израстване, стремейки се да бъде най-добрата версия на себе си , вдъхновен от великата игра на едни голям Българин – Григор Димитров !

Димитър Мицев – випуск 2015 в ЗПГ

Ей толкова ни трябва. Където и да отидеш днес, с когото и да говориш темата е една – Григор Димитров. За 5 часа днес това момче успя да обедини нацията, нещо което за последен път се случи през 1994 година. Хубаво е когато пуснеш телевизора и първата новина в новинарския блок е свързана с успеха на един човек, човек който преследвайки една мечта успя да направи деня на целия български народ малко по-добър. Благодаря ти Гришо. Благодаря за това, че днес където и да отивах, всички хора бяха втренчени в телевизора и се радваха. Може да не успя да стигне финал, но със сърцатата си игра успя да вдигне националното ни самочувствие на позабравена висота.

И още хиляди подобни отзиви във FB . Само ако можехме всичките тези емоции да ги вложим и извън спорта, тогава представете си къде щеше да е милата ни Родина….  Представете се хиляди Гришовци, които надхвърлят постоянно своите възможности и никога не се отказват, надигайки глава след поредицата неуспехи и злокобни периоди. Всъщност 1300 години България неведнъж се е надигала след като всички са я отписвали. Близо сме до подобни времена…. Явно генът ни е такъв и работи най-добре когато никой не вярва в нас.