Архив

Календар

август 2017
П В С Ч П С Н
« юли    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

Към абсолвентите…

  • 1. Не чакайте системата да се оправи и да ви решава проблемите. Пробвайте се вие.
  • 2. Търсете себеподобни и се обединявайте – не в партии, а по симпатии и активна подкрепа.

Защото много е страшна самотата на борещия се за правдини, лишен от подкрепата на тези, за чието благо се жертва. Не го оставяйте.

Забелязали ли сте, че начело на обществени структури често застават не кадърните, а амбициозните. Талантът не иска да управлява и по-скоро се гнуси да го прави, а наглостта копнее. Затова -

  • 3. Не пускайте наглите да ръководят. Не поощрявайте безочието чрез пасивността си. А ако вече сте пуснали някого – поне го контролирайте. Не се гнусете да участвате в управлението. То е ваш дълг и необходима тегоба.
  • 4. Не се вторачвайте в лошите примери, като недосъзирате светлите.

Както най-добрите са 5% от хората във всяка една група, така и най-злите са пак 5%. Светът обаче се прави от останалите 90%. Не ги презирайте. Работете с тях и за тях. Най-добрите ще се справят или – което е по-вероятно – ще загинат (знаем, че открай време най-свестните са ги посвещавали на боговете, защото този лош свят не е бил достоен за тях). Най-лошите 5% ще останат непоправими и смъртта ще ги завари, преди да се покаят. Не ги оставяйте да задават тона.

  • 5. Правете, което трябва, да става, каквото ще. Може и да е банално, но е вярно. За да го осоля малко, да ви споделя, какво казваше Съдия Румен Янков – „Като не знаеш, какво да направиш, приложи закона.“
  • 6. Не чакайте бързи плодове от усилията си. Често от стремежа ви ще излезе нещо много по-различно от очакваното. Радвайте му се. Не бъдете в плен на предварителните си представи.

Не искайте всичко и веднага. Няма да стане. Но малките стъпки са мислими и реални. Те ни водят напред. Раят обаче не е зад ъгъла. Ние вероятно няма да стигнем до него. Не бъдете егоисти – оставете и за бъдните поколения да свършат нещо. Но им проправете малко път напред.

„Отчаянието е любимото дете на гордостта“ – като искате всичко веднага, си въобразявате, че можете да изкорените злото набързо с устремните си действия. Безумна гордост е, да продължите да го вярвате и след сегашната си възраст. Усмирете се и помнете, че гордостта е грях. Смъртен грях.

Успехът не е на края на 100-те метра спринт, а на 42-ия километър на маратона.

Част от лекцията на доцент Кристиан Таков към абсолвентите от Велико Търново -2014г.

Анкета с кандидат-гимназисти

Направихме анкета сред бъдещите гимназисти в ЗПГ. Отзоваха се над 30% от тях. Отговорите на въпросите към тях бяха интересни:

Въпрос 1 : С какво асоциирате ЗПГ ?

Почти 80% свързват училището с много добрата материална база.  Близо половината от тях /44%/ свързват ЗПГ с международните проекти и практики в чужбина.  40% от участниците в анкетата споделят, че ЗПГ означава придобиване на професия.

Въпрос 2 Съгласни ли сте с твърденията ?

72%  потвърждават твърдението, че притежаваната професия след това ще ти помогне по-лесно да си намериш работа. 68%  потвърждават, че е по-забавно да вършиш нещата на практика, отколкото да ги учиш на теория. 48%  смятат, че е полезно да се участва във всякакви извънкласни дейности, състезания и конкурси.  37% смятат, че е добре хората, които не спазват правилата да получават справедливо наказание.

Въпрос 3 Откъде получавате информация за ЗПГ ?

68% се информират за училището ни от ученици в ЗПГ, 37% са получили допълнителна информация на деня на отворените врати, 35%  са се доверили на  приятели и познати. 33% от страницата на училището във ФВ.

Въпрос 4 В кой клуб бихте се включили ?

48% в клуб по фотография, 40% в театрален клуб, 30% в клуб по изобразително изкуство, 26% в клуб по готварство, 22% в клуб по испански, 18%  в клуб по волейбол, 17% в клуб по народни танци

Ако трябва да обобщим учениците искат да учат в училище със съвременна материална база, разбират , че професията им дава предимство,  желаят да пътуват в чужбина и да участват във всякакви извънкласни дейности и проекти. И са наясно с това, което се случва в училището, защото получават информация от първа ръка от приятели и познати, учещи във ЗПГ.

Сакре Кьор

21,05,2016г.

12:05 h.

Плач… С кървави сълзи небето плачеше, малки капчици кръв  се сипеха над Свещеното сърце. Наоколо из руините се разпростираха човешки останки. Останки, принадлежащи някога на живи и дишащи същества, а сега изгорели от пламъците и догарящи от слънчевите лъчи. Въздухът наоколо носеше мирис  на отчаяние и неизбежна гибел. Жетварят вземаше полагащото му се. На фона на ужасяващата картина върху твърдата земя около срутената основа на катедралата се открояваше една единствена фигура, останала блажено сама в последния си миг. Жена, по чието лице бе изписано спокойствие. Това, дами и господа, бе Жозефин. Ето как в разбитото сърце на Париж, завинаги престана да бие едно тъй силно влюбено в живота сърце…

 

21,05,2016г.

10:05 h.

По парижките улици лека като памук се разнасяше весела птича песен. Някъде около средата на лято 2015. Този сезон винаги беше нетърпеливо чакан от всички парижани, защото тогава под ласките на завърналото се слънце във въздуха се усещаха топлината, вълшебното нашепване на вятъра, които превръщаха обикновения човек в герой от романтичен филм, особено популярен през Златната ера на Холивуд. Самият Париж беше в плен на ароматното и разнообразно растително богатство, обгръщащо го отвсякъде. Хората, прииждащи и отиващи, по-скоро се превръщаха в част от интериора, отколкото жители на града. Измежду всички тях ярко се открояваха двама души. Синеок 35-годишен мъж, облечен в класически костюм от туид. Той пристъпваше нервно и колебливо по булевард Champs-?lys?es към чакащата го вече жената. Това беше Жозефин.

Жозефин  с блесналите от радост очи и лъчезарно-топлата усмивка. Пиер беше любопитен да я види отново след толкова много време. Бавно пристъпваха един срещу друг, гледаха се дълго, сякаш умът им отказваше да приеме случващото се. Не се бяха виждали, дори не се бяха чували от близо пет години. Колко много бяха се променили. За Жозефин Пиер бе станал по-хладнокръвен и възмъжал от преди. Тя пък му се виждаше някак различна. На пръв поглед все още бе жизнерадостното момиче, което помнеше от юношеските си години, но с тази разлика, че в очите ? вече плуваше тъга, незабележима за околните, но за него – до болка позната. Прегърнаха се. Прегръдката – еднакво желана –  бе тяхното спасително островче, в което избягаха от горчивата реалност, в която бяха избрали да живеят. След миг се отдръпнаха плахо усмихнати,  но жадно поглъщащи се с поглед. Думите винаги трябва да  прикриват чувствата- ето мотото на парижани, никой да не те нарани.

-Радвам се да те видя след толкова много време… – казва някак студено Пиер.

-Аз също. – Отврърна посърнало Жозефин. Смяната в настроението и не остана незабелязана от мъжа.

Не си казаха нищо повече. Седяха, реещи погледите си в далечното пространство, така както бяха правили през многото самотни часове, сякаш любимият човек не бе до тях. Любим – каква сладостна дума, носеща иреално блаженство на устните, разтапяща се нежно и бавно на върха на езика като блокче от любим, но забранен шоколад. Забранена дума, в която отдавна бяха загубили вярата си. Тя бе просто явление от художествения свят на някой автор, а двамата отдавна се бяха изгубили между буквите й, опиянени от нейната магия. Сега се опитваха отново да се намерят взаимно. Изминаха няколко мъчително неловки минути, които Пиер реши да наруши.

-Да отидем в нашето кафе? – Попита мъжът. Тя само кимна с глава за потвърждение. Неспособна бе да отговори. Интонацията, с която бе зададен въпросът, прогори сърцето й. Ясно изразената му незаинтересованост бе очевидна. ”Това ли съм за него, само спомен…”-мислеше си тя. През целия път не обелиха нито дума. В главата й непрестанно се въртеше едно и също нещо – ‘‘нашето кафене‘‘. Само колко хубаво звучеше, но бе недостижимо. То отдавна не беше вече тяхно. От мига, в който реши да изостави Пиер. Съжаляваше за това, искаше да бе останала, сега щяха да са щастливи заедно, а не да се самозаблуждават поотделно. Но бе прекалено късно, знаеше го, въпреки че някъде дълбоко в нея се таеше искрица надежда за възможността всичко да си бъде както преди. Кафенето отново да стане тяхно. Отново да са едно цяло, едно тяло с две души. Замислеността ? не остава незабелязанa от Пиер, но той реши да не дълбае в тъй болезненото минало. Вярно, че очакваше срещата им с нетърпение, още откакто му се бе обадила. От тогава искаше само едно – да я зърне. Но си бе казал, че това е просто разговор между двама стари другари. Забранил си бе сега да изпита каквито и да е чувства. Просто един обяд и толкова, но само как грешеше.

Caf? de Flore бе разположено в центъра на града и се радваше целогодишно на голям брой посетители. Място на множество гении на изкуството, което предразполагаше всички най-вече със спокойствието и тишината, носещи се във въздуха. Пристъпиха прага му, а върху им мигновено се стовариха милиони спомени от един вече отминал живот. Имаха късмет, тяхната маса бе свободна. Пиер докосна гърба на младата жена, в опит да я насочи към масата, но тръпката опари ръката му и той я отдръпна. Не бе открил имунизация срещу вируса „Жозефин”. Оставаше само маската на безразличието, която за пет години бе усъвършенствал. Настаниха се в непосредствена близост да прозореца, което им предостави чудесната възможност да изучават бързащите минувачи. Поръчаха си същото – за Пиер черен чай, а за Жозефин фреш от нар. Мълчаха, загледани през прозореца. Когато поръчките им пристигнаха, Жозефин отпи глътка от напитката си и започва неимоверно болезнения за нея разговор.

-Как си? Какво стана с теб за този отрязък от времето?

-Добре съм, както виждаш!- Отговори разсеяно Пиер. –Какво правих през последните години ли?- повтори въпроса и някак замислено, след което се изсмя.  –Ами да видим, … подредих живота си след теб. Създадох семейство с жена, обичаща ме истински. Едит е направо чудесна. Тя е страхотна, винаги ме изслушва, направлява и най-вече подкрепя. Сега съм горд баща на две момченца – Анри и Жан-Пол. Анри е по-мъничкият от двамата само на годинка. Толкова са сладки, можеш ли да повярваш? Винаги те карат да се усмихнеш дори и когато трябва да им се скараш. Няма по-хубаво нещо от децата. Те осмислят съществуването ни. Единствено и само за тях се борим с живота за още време на този свят.

Докато и разказваше, ясно личеше задоволство от постигнатото.

-О, за малко да забравя най-важното, … управлявам бизнес за милиони. Така че накратко се превърнах в мъжа, заради когото ме напусна! Сега поне гордееш ли се с мен!? Или той отново би бил правилният избор?

По лицето й се четеше истински шок. Шок от откровеността и дързостта, с която си позволяваше да и говори. Отвори устни, за да му отвърне,  но той продължи:

– Знаеш ли, не е нужно да си правиш труда да ми отговориш. Забравих, че ти винаги ще предпочетеш сигурността и парите пред любовта и бедността. Непрекъснато го правиш. Ти просто си такава! – Всичко това изрече с нотка на презрение и гняв.

Отговорът му я потресе. Разбра, че от предишното влюбено момче  не бе останало нищо. Този мъж с времето малко по малко се бе отдалечавал от нея, за да се превърне в това, което бе сега. Красива обвивка с ледена и непробиваема вътрешност. Човек, отнасящ се с грубо към нея. Но тя не го обвиняваше, защото си го бе заслужила. Може би просто това е бил неговият начин да се справи с бързо променилия му се живот. Каква глупачка бе само да си помисли, че има шанс отново да го спечели  и да бъде щастлива в оставащите дни. Нима това бе възможно при сегашните обстоятелства? За бога, та той имаше жена и деца! При тази мисъл нещо в нея се пречупи. Не искаше да повярва, че бе сбъднал най-съкровената им мечта с друга! Мъчейки се да прикрие изписващата се на лицето и болка, тя трескаво започна да търси в мислите си приятни откъслечни моменти. Спомня си дните, когато и двамата споделяха мечтите си. Времето, в което крояха планове за съвместното си бъдеще. Пред очите и изникна образът на някогашния Пиер, който с очи, бликащи от амбиции, и глас, изпълнен с решителност, винаги и заявяваше, че ще бъде художник, използващ боите като средство за разкриване на мислите и чувствата си, а тя ще бъде неговият извор на вдъхновение, неговата муза. Влюбеното момче, изпълнено с енергия и оптимизъм нямаше нищо общо с мъжа пред нея. В очите му вече ясно се личеше студенината и болката. Усмивките му, тъй звънливият  му смях вече бяха предназначени за друга. Докато го гледаше, Жозефин не можеше да не се запита дали сега би могла да бъде на мястото на тази жена, ако не го бе напуснала. Проклинаше се, за всичко бе виновна тя…

-Какво ново при теб? Как сте двамата с Жак?-  Стресна я въпросът му и я извади от унеса, в който бе потънала. Почувства се некомфортно от това, че той с лекота бе намесил съпруга ? в разговора им. Дори не бе способна да повдигне глава и да го погледне в очите. Нямаше смелост, не и след като вече бе злоупотребила с любовта му.

Той чакаше отговора ?. Искаше да разбере дали съжалява за връзката им, която захвърли с лека ръка, или пък точно обратното – по-щастлива ли бе без него.

-Като цяло всичкото това време прекарах в работа над новата си книга. Всичко между нас с Жак е идеално, благодаря, че попита. Преди дни се върнахме от САЩ, където живяхме последните три години. Сега той се занимава с бизнеса си, а за мен знаеш.

Какво става, Господи! Двамата се държаха, така сякаш не бяха никога влюбени, а просто двама непознати на бизнес среща, за които най-важно е да сключат изгодна и за двете страни сделка. По въздържанието в гласа ? Пиер усети, че в живота и липсва семейна идилия, но реши да не я разпитва. Остана силно изненадан от смелостта ? да осъществи мечтата си. Внезапно в съзнанието му изникнаха думите, които всеки ден бе чувал в един друг недостижим живот: ‘‘Обещавам ти, ще пиша за нашето щастие! Ще пиша за теб и само за теб, а всички ще искат да бъдат като нас! Завинаги заедно и щастливи!‘‘

-Значи си станала писател, все пак?

- Да, така се случи. В момента работя по нова книга. – тя се изненадва, че той все още помни. Но не знаеше едно, че Пиер колкото и да се опитваше да забрави всичко свързано с нея, просто не успяваше, заради омразата си към нея, която бе натрупал.

-Ще ми разкажеш ли малко повече за нея – каза той, при което тя силно се изчерви.

-Казва се ‘‘Натюрморт от скръбни души‘‘. – Започна несигурно, но после се  реши да го погледне и  продължи непринудено и жизнено. – Накратко сюжетът се върти около млада женена двойка. Мъжът е преуспял художник, а жената – писател. Романът проследява възходите и спадовете в брака им. Анализира поотделно чувствата на всеки един от тях. А действието се развива в навечерието на Втората световна война – завърши краткото си обяснение ентусиазирано, докато Пиер я наблюдаваше съсредоточено.

-Признавам, че съм впечатлен. Нямам търпение да я прочета, след като я завършиш.

Ясно съзнаваше, че Жозефин описва тяхната история и вероятното им бъдеще, ако не беше тази раздяла. Повече от логично бе, че художникът е той. Осъзна, че тя е изпълнила своето обещание към него. Пишеше само и единствено за него, за тях. Убеден бе, че за нея през всичките тези години е нямало друг. Жак е бил без значение, важен е бил само той. Това откритие го разтърси, очите му се навлажниха. Може би бе способен поне да и прости за извършената постъпка.

Във въздуха отново затанцува това неловко мълчание, което бе неразделният им спътник в срещата. Мъжът отпи от чая. Това го накара да се поотпусне малко. Загледа по-внимателно Жозефин. Стори  му се, че за кратко в очите и проблесна познатата детинска радост.  Ето я неговата Жозефин, отново се бе завърнала. Мисълта го накара несъзнателно да се усмихне, което не остана незабелязано от нея. В този момент тя разбира, че случайността им предоставя  шанс да са заедно, дори и за ден, както в доброто старо време. Дали  обаче щяха да се възползват?

-Да се поразходим из Париж. Искам да си спомня чувството да се намираш  в  най-оживения град. Да почувствам фината мека земя под стъпалата си. Влагата да начупи и направи косите ми още по-непокорни. Вятър да прокарва топлите си ръце по дължината на гърба ми. Да поема дълбоко от заобикалящата ни атмосфера, изпълнена със смесена миризма от току-що домашно приготвени сладкиши в пекарните на ъгъла на всяка улица. Копнея, неистово копнея за кратко да съм предишното момиче. Без проблеми, без разкъсващи ме терзания, без ненужни никому драми. Само аз и ти. Тук и сега. Както преди много, много време или векове. Вече не съм сигурна. Времето без теб минава мнотонно – всичко това тя изрече бързо, на един дъх с надеждата той да се съгласи да изпълни последната й мечта .- Е, какво ще кажеш?

Свари го неподготвен, сякаш бе прочела собствените му мисли. Както в миналото –отново бяха едно цяло и духом, а може би и телом… Успя да си възвърне бързо  самообладанието си:

-Добре!

Тръгнаха по следобедните улички на града. Романтична нотка изцяло бе завладяла небесните простори. Може би той щеше да  и подари този ден и дори щеше  да и прости предателството, ако знаеше за болестта и. Но нима тя имаше право да поиска това от него. ‘‘О, Боже, нима съм толкова егоистична!‘‘ – мислеше си. Изведнъж осъзна, пред тях се бе изправила  Сакре Кьор. Катедралата се извисяваше величествено на хълма Монмартър. Фонът превръщаше местността в картинка, излязла от приказна книга, изпълнена изцяло с магия. Небето  бе небесносиньо като бисерна сълза. Ето това е храмът, в който се бяха зърнали за първи път. Където бяха обрекли сърцето си на другия още тогава, без да осъзнават как щяха да се наранят взаимно.

Още щом погледнаха този шедьовър на архитектурата, те се сетиха за първата си среща. Мигът, когато очите им бяха се намерили сами сред тълпата от посетители и бяха затанцували танца на обичта. Несъзнателно Жозефин си представи  старите сини очи, изпълнени с толкова много радост от живота и топлина. За жалост, сега по нейна вина те бяха само два къса айсберг, изпълнени с ледена студенина. Той  пък виждаше малка искрица щастие и енергичност, останали да проблясват незабележимо в нейния поглед. Наследство от предишното ? ‘‘аз‘‘. Това бе достатъчно, за да разбере, че в жената, изпречила се на пътя му, все още някъде там, дълбоко, се крие някогашното момиче, завладяло и жестоко смачкало сърцето му.

-Ще гледаш продължително в нищото или ще влизаме? – Попита ентусиазирано тя, завъртайки се на пръсти, готова да тръгне нетърпеливо напред. ‘‘И ето че вечно любопитното и дръзко дете в нея се показа на повърхността‘‘ – помисли си Пиер.

-Хайде да влизаме – но точно преди да пристъпи прага, гласът и го спря. Бе пресипнал, носещ се наоколо като шепот, когато тя изрече – Трябва да поговорим, моля те, много е важно.

‘‘Това бе моментът на истината! Няма връщане назад. Знам, че отново ще се покажа като самовлюбена егоистка. След всичката тази болка ще искам нещо непосилно от него. Но нима не заслужавам опрощение в сетния си час. Единствено се моля да не предизвикам отново разруха в новия му живот, съграден с толкова много усилия от негова страна‘‘ –размишляваше вътрешно. Все пак и той имаше право да знае, колкото и болезнено да бе.

-Виж,… ясно съзнавам, че нямам никакво право да искам това от теб, но …-започва сконфузено, докато той я наблюдава очаквателно. –Знаеш ли, остави! Няма значение! Не искам да бъда мразена от хората, за които ме е грижа. Аз съм ужасна! Такъв егоист съм! Винаги наранявам всички, поставяйки себе си на преден план, като по този начин унищожавам щастието на другите. Просто това съм аз – наранявам и разрушавам до основи всичко, до което се докосна. Така че моля те, забрави за този разговор- завърши тя с ясно доловима горчивина в гласа.

-Какво? Сигурно се шегуваш? Ясно беше, че е нещо важно. Спри да си играеш с мен, както правеше преди. Познай какво, аз вече не съм твоята кукла на конци, не съм онзи влюбен глупак, който не виждаше по-далеч от носа си. Не можеш да ме заблудиш, знам каква си в действителност. Ти си пълна егоистка, чу ли? Просто кажи, каквото ще казваш. Защо изобщо ме потърси? Защо точно сега, когато животът ми е идеален без теб. Когато имам всичко, за което съм мечтал някога. Кажи де!

Крещеше, изливаше цялата си болка и омраза върху и. Вече не издържаше, искаше ясно да и покаже какво в действителност му бе причинила. Не го интересуваха чувствата и. Заслужаваше да страда по същия начин като него, даже и повече.

От постъпката му Жозефин буквално се вкамени, нима бе дотолкова жестока, че да смачка с лека ръка чувствата на едно човешко същество, и то не кое и да е, а именно нейния любим и да го превърне в руини. Тя бе отнела жаждата му за живот. Принудила го бе да я намрази. ‘‘Силни адмирации Жозефин, отново доказа, че само ти си способна да превърнеш невъзможното във възможно! Поне доволна ли си? Чувстваш ли удовлетвореност?‘‘- иронизираше се мислено- ‘‘Но да бъдем честни, това няма да те спре да поискаш нещото, за което дойде, нали? Такава е природата ти! Помиташ всичко след себе си, без да те интересуват  щетите. А и скоро няма да си между живите, така че действай бързо!‘‘-обади се вътрешният и глас.

-Добре, щом толкова настояваш, ще ти кажа. Неизлечимо болна съм. Скоро ще умра и най-накрая ще се отървеш от мен. Трябва да се радваш. Защо не крещиш и подскачаш от радост, нали това е именно което искаше? Хайде де, почвай! –крещеше и тя на свой ред. Бе получила отново една от своите паник атаки. Писнало и бе непрекъснато да изпитва угризения на съвестта заради него и душевното му състояние в продължение на пет години. Пет проклети години! Сега бе негов ред да онемее. Нима тя току-що каза, че умира. Вярно, че на моменти я ненавиждаше, но не дотам, че чак да пожелае смъртта й. Долови се да казва едва чуто:

–Престани да си правиш шеги.

-Не се шегувам. Казвам ти истината, ако искаш вярвай.

-Откога?

-Какво ‘‘Откога‘‘?

-Откога знаеш? – едва се сдържаше да не й се разкрещи отново, та тя отново си играеше с него, както винаги бе правила.

-От близо три години вече. Имам тумор в мозъка. Когато Жак разбра, бе съсипан. Направихме всичко възможно, за да се излекувам, но нищо не помогна. Лекарите ми дават още три месеца живот. Но аз вече се примирих. Просто всичко това, с терапиите и други подобни глупости, нямаш представа колко е изтощително. Всеки ден се събуждам с мисълта, че днес ще умра, но не става и всичко се преповтаря отново и отново. Не искам да живея непрекъсната в неведение и страх за утрешния ден. Това не е за мен. То просто бавно като пиявица просмуква силите ми. Сега, надявам се, разбра защо се свързах с теб. – Личеше си, че се бе примирила. Ето това бе моментът в който той окончателно разбра, че двете влюбени до полуда  хлапета, готови на всичко за другия, отдавна вече ги бяха напуснали. Сега те бяха двама познати приятели, които все повече и повече се отдалечаваха. Започнаха нов живот, забравяйки за другия. И най-изненадващото от всичко – той не съжаляваше за решението си,защото сега бе истински щастлив със семейството си, надяваше се и тя да е с Жак.

-Защо не ми каза? Знаеш ли остави! Защо ми казваш? По дяволите отново искаш да развалиш хармонията ми! Не мога да повярвам! За да дойдеш чак в Франция, значи искаш нещо. Кажи какво искаш отново от мен! –каза го толкова безизразно, че чак сърцето и се преобърна от болка.

-Прав си. Само колко добре ме познаваш. Жената, която винаги търси и постига най-изгодното нещо за себе си, независимо на каква цена, нали? Вече сам в този образ ли ме виждаш? –леко се подсмихна. –Нима бурната ни любов не означаваше нищо за теб?

-Не смей… – бе повече от гневен. Искаше му се да я засипи с хиляди обвинения, но бе грубо прекъснат

-Както и да е, исках на първо място да ти потърся прошка за това, че те изоставих. През всичкото това време много размишлявах. Знам, че много те нараних, но повярвай ми, не съм спирала да те обичам. Ако ми простиш, ще си отида спокойно. Но има и още нещо, което искам от теб. Знам, че не трябва, но само ти можеш да изпълниш последното ми желание, а именно да прекараме остатъка от дена заедно. Е, какво ще кажеш? Способен ли си да го направиш заради мен? За последен път искам нещо от теб, обещавам.

-Нямаш представа как те мразя! Но няма как да не изпълня последните ти искания. Заради общото ни минало и краткотрайно щастие. Ще го направя. Все още съм ядосан да постъпката ти, но ще ти простя.

-Благодаря ти, толкова много ти благодаря. Знай, че те обичах, обичам те и ще продължавам да те обичам! Винаги ще се питам, ‘‘какво, ако…‘‘ и ще се разкайвам за грешния избор преди време, но поне ще съм спокойна, защото ти си намерил своето вечно щастие. Съжалявам единствено, че нямам да имам възможността да се запозная с прекрасното ти семейство.

След този разговор, тя го прегърна силно, полагайки глава на гърдите му. Той остана напълно изненадан, дълго врем не знаеше какво да направи, но накрая положи ръцете си около талията и. След като се отделиха, Жозефин го целуна по лявата бузата и му се усмихна благодарствено и приятелски. Мъжът също и отвърна. Сега тя бе неземно щастлива. Поправила бе грешката си и макар с Пиер да не можеха да бъдат заедно нито днес, нито когато и да било, бе благодарна на това, че ще се разделят като добри стари приятели.

Те се отправиха към входа на Сакре Кьор, готови да се насладят на очакващата ги гледка. Малко преди да пристъпят входа на катедралата, от близките храсти се чу пронизващ звук, идващ от взривяването на бомба. За изключително кратко време всичко наоколо избухна в пламъци, разрушавайки не само дългогодишния културен паметник, но помитайки и хората, намиращи се в и около него. Всичко стана толкова бързо, че двамата бивши влюбени нямаха никакво време да реагират и да положат усилие да се спасят. Вместо това те просто стояха като вкаменени, неспособни да помръднат от внезапния шок. Жозефин чакаше своя край – огнената вълна да я помете. Това бе по-добрият вариант, отколкото да живее още колко – ден, седмица, месец, година,… дори самата тя не знаеше, може би нямаше да се събуди утре и без тази бомба. Предпочиташе всичко да стане бързо и безболезнено. И точно сега и се предостави тази възможност. На свой ред Пиер бързо се осъзна и започна да търси някакъв изход от този капан. И когато го намери…

-Съжалявам! – в гласа ? не се долавяха никакви емоции само едно дразнещо спокойствие, което я бе завладяло из основи. Секунди след това тя се запъти към ядрото от пламъци, след което бе обгърната с ярко оранжеви щитове, изчезвайки в тях. А той остана да се взира след нея, забравил за спасението си и неспособен да асимилира постъпката й. Нима бе толкова нещастна и отчаяна от този живот, за да предприеме тези мерки?

-Хайде, господине, да Ви изведем, колкото се може по-бързо оттук –изведнъж Пиер чу гласа на пожарникаря, който му се струваше някак далечен. За последен път погледна към мястото, на което се предполагаше, че е останала завинаги юношеската му любов. Завъртя се и с бързи крачки напусна останките от сградата, като се насочи нетърпеливо към дома си. Искаше да прекара цялото си време на света единствено и само с Едит и децата. Сега повече от всякога бе благодарен, че ги има до себе си.

Плач… С кървави сълзи небето плачеше, малки капчици кръв  се сипеха над Свещеното сърце. Наоколо из руините се разпростираха човешки останки…

След този тъй болезнен за всички инцидент напук на враговете си Париж запази блясъка си. Градът на любовта се бе превърнал в жертва. Сега светлините светеха още по-ярко през нощта. Смехът, глъчката и оживлението по уличите всекидневно се разнасяше от непрекъснато движещите се минувачи. Сякаш не само Париж, а и цяла Франция заявяваше: ‘‘Ние ще устоим, по-силни сме отколкото си мислите!‘‘

Теодора Чаева -12а клас в ЗПГ

Берна Рюстем в мисията ЗПГ

“За пет години човек може да научи много. Да падне, да се опита да се изправи, да изтупа прахта от себе си и смело да продължи напред. Да порасне и да стане „висококачествен продукт“. Така поне се случи с мен- тази история започна 2012 година- леле, колко ужасно беше да решаваме по 60 задачи за домашно на вечер, да пишем съчинения, есета и какво ли не, защото трябваше успешно да си вземем изпитите след 7.клас, че да можем да кандидатстваме с високи резултати и евентуално да ни приемат,където ние искаме,а не където ни вземат- ПРЕДИМСТВОТО ДА ИЗБИРАШ,НЕ ДА БЪДЕШ ИЗБРАН.

Моят избор си беше един и за щастие, успях да се класирам за така желания селски туризъм в ЗПГ. Земеделска професионална гимназия „Климент Тимирязев“ беше мой втори дом цели 5 години. Когато влязох в моето второ в къщи за първи път, видях една голяма сграда с коридори и затрупани с грамоти и отличия стени. Мечта ми беше един ден и аз да вися някак си на някое забравено място на стената. Поставих си го почти за цел. Дойде септември. Запознах се с класната си- такава класна няма! Висока, руса, красива жена, очакваща ни с приветлива усмивка. Много топъл и добър човек. Много стилна учителка, каквато трудно би могла да се види в друго училище. При нас си имаше доста такива учителки, на които ученичките с чиста съвест могат да завиждат. :)

Първата година мина много неусетно- вземах участия в почти всички проекти, защото гимназията ни се грижи учениците да не си губят времето напразно и прекарвах много часове в училище- отварях училището в 6:50-55 и си тръгвах към 19:30 , почти всеки ден. Ама ми беше хубаво- запознах се много бързо с ученици от другите класове на гимназията. Като за първа година свърших доста нещица. Така, с участия на най-различни мероприятия, инициативи минаха и другите три години- посетих много страни в Европа, европейския парламент в Страсбург, посрещахме гости от чужбина, бяхме екскурзоводи.

И Много солена вода изтече,но вярвам,че е било за добро! Плаках от щастие,не веднъж, разочаровах се от събитията, от системата в държавата,от несправедливости, плаках от гняв, но никога не мразих. Просто растях. Дойде си 2017 и почти не разбрах как протекоха дните – изпити,балове,матури, УЖАС и половина! Добре ми беше, но всяка приказка си има край- моята приключи отново с изтичане на литри солена вода,но някак щастливо. Единственото нещо,което ми се върти в главата е „Dojde denot da se razdeliame“ .. имах друга идея за този пост,но стана вече, каквото стана.

Та… от къде да започна.. Благодаря на майка ми, защото още от първи клас ме караше да уча за себе си и наистина да знам, не да правя само добри бележки върху слаби знания. Благодаря и за избора на първата ми класна г-жа Мария Таушанова, като нея друга надали има! Благодаря ВИ! Може би ще обидя някого, за това ще изкажа благодарността си към целия екип на ЗПГ – уникални хора,страхотни учители,професионалисти, и не на последно място- ПРИЯТЕЛИ на учениците си. Благодаря за всичко , което сте направили за мен през тези пет години! Благодаря ви за признанието и за присъствието сред 23-мата отличници на Випуск 2017 ! За това, че съм един от десетте най-добри ученици в гимназията с успех 5.81!

ЗПГ вече 60 години доказва , че “ Науката трябва да служи на народа и да стане притежание на народа“! Пожелавам още дълги години такива , че и още по- високи постижения за земеделската гимназия. Един прекрасен колектив, готов да помогне на учениците си по всяко време! Благодарение на вашите усилия ние сме стигнали до тук, тепърва ще покажем,че това е бил само нисък старт и гъсениците ще се превърнат в пеперуди. Мислех си тук да си кажа мнението ,относно положението с образованието в България, но нека да не съсипваме момента. Ще направя всичко възможно нещата нависоко да се променят!

Бих казала,че успехът, късметът, акълът и упоритостта са различни понятия. Оценките са просто част от отражението,при някои може и да е мъртва точка. Томас Едисон,ако не бъркам, беше един от многото ВЕЛИКИ , които са оценявани като слаби ученици. Ама е останал в историята. Оценката може да бъде и е мотивация за учениците. Едни се амбицират да постигат повече,получили по-малко от очакването си, други изпадат в състояние на спад на духа и тотално се отказват от това,да правят каквото и да е ,свързано с „израстването си“. На това е моментното състояние на училищния живот- ирония.

Успехът от своя страна е стремеж,а оценката не би ми повлияла , ако аз искам да вървя нагоре,ако ще и от инат. Тайната на успехът е мълчанието и сълзите- там  е истината. Мълчиш сам пред себе си, за да си изясниш приоритетите, после започваш да се потиш през очите,защото осъзнаваш,че няма такова понятие като „лесно“ . Не съществува. Успешните ученици са щастливи, носейки прикрито раните от пораженията си. И така се върви нагоре.

След 10 години може да не съм същата- може да ми мине меракът, ама може да почна да гледам от СОКОЛОВ поглед. Това вече е техника на самовладеене. Трябва да се самонаблюдава човек, защото може да изгуби почва под краката си,а тогава паднеш ли-загубен си…

Уверени и бодри крачки с елемент на риск е необходим за мен. Успешният човек признава своите грешки и се стреми да ги поправя,не да се оправдава. Той помага на другите по някакъв начин, стига да му бъде поискано. Той не обича да мами по-слабите,а им помага да се изправят и като феникси от пепелта и да се издигнат.

Искам да завърша безсрамно дългия си пост с цитат от моето есе от ДЗИ по български език и литература, във връзка с всичко по-горе, защото вярвам,че любовта е висша ценност и тя е движеща сила в света пък и цвят да внеса ,ей така, от нищото: “ Ако любовта води до най-тежката присъда, то нека горя в пламъците на ада. Ако щастието ми е грях,нека аз да бъда най-голямата грешница, Невинна грешница“

БЕРНА РЮСТЕМ, ВИПУСК 2017

Випуск 2017 – поглед в зоната на отличния успех

93 ученици от 5 класа ще получат дипломи/общо 97/. 23 ще завършат с отличен успех над 5.50./ 17 от тях от 12б, 5 от 12а и 1 от 12в/.  Общо 20 шестици на ДЗИ -9 шестици по БЕЛ , 5 шестици по Английски език, 4 шестици по Биология и 2 шестици по Философски цикъл не са лош резултат за професионална гимназия .  А само 3 двойки по ДЗИ- БЕЛ, определено си е много добро постижение.

Най-висока оценка на ДЗИ -Виктория Патронска – АЕ – Отличен 5.93

Най-висока оценка по БЕЛ – Лидия Матеева – Отличен 5.89

Най-висока оценка по теория и практика на професията – Димитрина Попова – 6.00

Първенец на випуск 2017 – Лидия Матеева – Отличен 5.91

Първите 10 на таблото на славата са с успех над 5.81/Габриела Палатлийска -5.90, Димитрина Попова-5.88, Виктория Патронска-5.87, Петя Корчева-5.86, Марио Халачев-5.86, Габриела Пехливанова-5.84, Елена Кирилова-5.84, Стояна Балтова-5.82, Берна Рюстем-5.81/

12a клас, Икономистите. Среден успех-Мн.добър /4.86/.  Те са доказателство за това, че успехите се постигат най-вече с много работа. Можеш да повярваш в своите възможности и да ги развиеш, само трябва някой да бъде непрекъснато зад теб, и да ти предлага шанс след шанс. Това правеше ЗПГ за тях през тези 5 години. Учителите им са известни с това, че дават много, но и искат да получават също толкова внимание от другата страна. Така се трупат знания – с линейна, последователна и практическа работа. И дори част от тях да получават ниски оценки на държавните професионални изпити, това не означава нищо. След това повечето се освобождават, или минават като на парад изпитите в 1 и 2 курс , заради придобитите знания в ЗПГ.

Повечето личности в Икономическите паралелки са търпеливи черноработници. Такъв е единственият представител на тази паралелка върху таблото на славата. Марио Халачев беше един от постоянните посетители на размножителния център в ЗПГ. Явно си е струвало, само 6-ци в дипломата, с втори резултат по БЕЛ от 5.64 и 5-ти във вечната класация на випуск 2017 от 5.86.  Втора в списъка е също едно незабележимо, но упорито момиче Теодора Чаева с 5.73 . Теодора е типичен случай на вършещите съвестно своята работа и задължения. Творец в сянка, със страхотно въображение и с нестандартни мисли, които не може да изрази заради излишните си притеснения.

Тази година присъствието на туристите е толкова силно, че от 10-ката изпадна дори ученикът на годината за 2016 – Ваня Чакърова с 5.69 . Ваня е пример за това какво може да постигне човек, когато не се отказва, когато опитва и решава да действа, въпреки страховете си. Едно момиче, кипящо от енергия. Там не е и едно от момичетата, което може да е пример, за това какво се получава, когато упоритост, увереност и желание се обединят в едно. Спаска Атанасова получи 5 на областен кръг на олимпиадата по БЕЛ, сега получи 5,63 за да потвърди, че няма невъзможни неща /в 11 клас беше започнала с 4.00/  И за да покаже, че обича трудните неща, избра Философски цикъл за втора матура, намалил средният и успех до 5.65.

Момичето, което първо изразяваше своето недоволство от понякога недобре изпипаните страни в учебния процес, накрая със сигурност трябва да се прехвърли в групата на доволните, защото получи много. Всъщност тя си  взе своето. Ние даваме, но не всеки решава да се възползва. Тук е и Лазар Джаков, от квотата на упоритите работохолици и квотата на дисциплинираните спортисти с 5.62 . Лазар е от тези, които придобиха едно от най-ценните качества за всеки успех в ЗПГ –увереност в своите възможности.

12б клас, Туризъм – среден успех от дипломите – отличен/5.57/.  Това показва, че тези няколко години с успех над 5.80 не са никак случайни. 17 от 25 завършват с отличен успех. С няколко човека само със 6-ци в дипломите си.  Ако трябва да откроя типичното качество на учениците от 12б клас, това е тяхната целенасоченост и умение да постигат целите си. Всички са умни и интелигентни млади хора, с голямо трудолюбие и упоритост. Повечето са прекрасни комуникатори, но това което ги прави успешни е поставянето на цел и упоритото и следване.

Клас от ярки индивидуалности и чудесни черноработници. Личности, които може да светят ярко и да осветяват пътя на другите. Всъщност това наличие на индивидуалности, понякога причинява спорове и неразбирателства, но в повечето случаи дърпа всички в положителната посока. Конкуренцията и амбицията ги кара да докажат, че другите не са по-добри от тях, въвличайки и останалите в тази игра. Дори понякога да го правят само за да получат желаната оценка и да изразходват само минимално необходимата енергия. Няма как да им се разсърдим за това. Човек трябва да влага повече усилия в посоката на неговите желания и мечти. Това е правилната стратегия.

Момичето, което има най-добър резултат по БЕЛ -5.89 и по Философски цикъл /5.57/ за ЗПГ, закономерно се превърна в първенец на Випуск 2017 с успех от дипломата , отличен /5.91/.  Лидия Матеева в 11 клас се класира на 4 областни кръга на олимпиади и бе номинирана за един национален. Момиче с особен поглед и позиция, и прекрасен изказ в писмена форма.  За нея се твърди, че когато се захване с темата, може да я обиколи 10-пъти, докато извади всички възможни гледни точки.  С прескачащата си творческа мисъл може да попадне на много необичайни места. Когато знаеш всички възможни посоки, тогава можеш да прецениш какво ще се случи и накъде да се запътиш. Може би в нея кипи вечната борба на свободолюбивия човек – дилемата да виждаш в бъдещето и да знаеш, че понякога трябва да отстъпиш, за да постигнеш целите си. Да отстъпиш сега, за да увеличиш свободата си в бъдеще.

Обича да се бори и да побеждава, може би затова в тази супер конкурентна среда на нейния клас , мотивацията и се катапултира до небесата и от 8-ми резултат на входа в 8 клас, сега финишира първа. За нея се получи някаква симбиоза да попадне на учители, които я харесват, а това на Лидия и действа положително, като види, че получава признание за труда си.  Когато реши да се захване с нещо и си го постави като цел, трудно нещо може да се изпречи на пътя и. Има всичко необходимо за да бъде успешен човек – талант, сила и силни емоции, които няма да я оставят да забуксува на едно място

За да прецените каква е конкуренцията ще ви кажа, че само 1 точка по малко в изпита по теория на професията отдели следващият в таблото на славата – Габриела Палатлийска с успех отличен /5.903/ . Също само с шестици от предметите в дипломата /над 40 на брой/ и с оценки по БЕЛ -5.61 и ДЗИ по професията -5.81. Момичето, което влезе в училище с ключа на знанието и най-висок бал беше на път и да си тръгне на същата позиция. Малко не и достигна. Все пак това постижение е доказателство каква сила се крие в това борбено момиче- търпение, упоритост, желание за изява. Понякога си мисля, че това да си едничко дете в семейството е предимство. Получаваш цялото внимание, научаваш се да искаш много, да искаш всичко. И да не признаваш второто място . Какво пък загубите понякога са по-ценни от победите за хора, които обичат да се състезават. Убеден съм, че Габи ще продължи своя път нагоре към върховете. Тя е представител на хората с логическо мислене, умеещи да синтезират и да сглобяват нещата, да извличат и подреждат в единни конструкции разностранните си знания.

Вечната борба между нестандартните, разхвърляни и кипящи от емоции млади хора и подредените в логическа линия ,  упорито работещи по разработен от тях план. Кой ви е по-симпатичен Лидия или Габриела ?  Комбинацията между двете би била страшна сила.  Май по-често побеждава търпеливото и постепенно следване на целите, а не емоционалното изригване, но и двете си имат своите предимства. Когато си знаете вашите двигатели, то винаги можете да ги зареждате с необходимото ви гориво.

Последна в тройката е Димитрина Попова с 5.88. Единствената с две пълни 6-ци по теория и практика на професията. Има фотографска памет и умее за запомня огромни масиви с информация. От нея извира самочувствие и то е видимо. Знае си много-добре интересите и не се притеснява да ги гони. Има смелостта да промени посоката, като идеята да смени професията си от Икономика в Туризъм в 10 клас . Има дар слово, държи да изглежда добре в очите на публиката и разбира кога е успяла да предизвика въздействие. Един индивидуалист, които умее да работи в екип, когато се налага. Ами още един целенасочен човек като всички в 10-ката. Пристигна с първи резултат в икономическата паралелка в 8 клас, ще си отиде в призовата тройка на Випуск 2107.

Следващият е още едно старателно и упорито девойче – Виктория Патронска. Момичето с най-добър резултат по Английски език на ДЗИ, 5.93. Тя беше отново на върха и след 8 клас при външното оценяване по АЕ. Ами няма случайни неща. Казват, че има омагьосващ поглед и тя сигурно добре осъзнава това. Понякога е по-добре да се усмихваш чаровно и да обезоръжаваш хората. Това, че си едно нежно и крехко създание, също е оръжие, ако знаеш как да го използваш. Да умееш да се вписваш в обстановката е ценно качество, но най-вече упоритостта и старанието водят Виктория по-пътя към успехите.

Така можем да определим оръжията на всеки от ТОП-10. Петя Корчева и Марио Халачев са се възползвали от своята притеснителност и са станали невероятно работливи личности. Започнат ли да действат, нищо не може да ги спре и отклони от пътя. Петя има способността да излива мислите си върху листовете от хартия. И двамата обичат да работят на чисто и подредено. В среда с ясни правила, за да използват на макс от силните си страни. Зоната на бързите промени ги притеснява.

Габриела Пехливанова - малко притеснителна и много изпълнителна. Гледа, слуша и действа. Обича да си върши работата ,без  да и се пречи. Не иска да разчита на някого.  За разлика от много хора има смелостта да се изправя пред страховете си и да се бори с тях.  Стриктна е, и ако вижда,че нещо не се получава ще пробва пак, а ако не вижда смисъл , просто се отказва. А това е ценно качество, да променяш пътя, когато видиш, че посоката не е правилна. Не е лесно да имаш родител, учител, защото винаги ще се питаш каква част от оценката е твоя заслуга. Ами упоритостта на Габриела, заедно с подреденият и логичен ум, ще и дават смелостта да върви напред и да се развива.

Елена Кирилова е донякъде еквивалент на Вики. Има пленителна усмивка. Знае как да компенсира, това което не и достига. Оценката в училище се придобива по комплексна формула. Казват, че е един любопитен и искрен човек. Може да изостави усмивката си и да вземе на въоръжение думите. Когато се налага, не се страхува да говори и да изказва мнение. Ценно качество- сменяй подходите, в зависимост от ситуацията. Поставя си високи цели, определено предизвикателни за нея, и досега е успявала да се справи с тях.

Стояна Балтова го играе лошото Барби,ама всъщност по- характер е по-добра е от това,което  показва . Много целенасочен човек. Има дар слово и може да влияе на обкръжението си. Силна личност . Обича да бъде в центъра на вниманието. Трудно понася поражение.  Все качества, които ще я водят нагоре в развитието и.

Да завършим с Берна Рюстем . Определено интересна личност. Добронамерена и кипяща от енергия. Умее да преодолява страховете си, като се хвърля в действието, преди да се е уплашила достатъчно. Максимално се възползва от възможностите за изява в ЗПГ. Тя е  един от хората, на които им се удава да боравят еднакво добре с думите и в писмен и в разговорен вариант. На листа е концентрирана, говоримо се разхвърля, защото има какво да каже. Сигурно печелившият вариант за нея  е да си избистри  идеята на листа и след това да говори пред публика . Добър психолог е и умее да влиза под кожата на хората. Избрала е и правилните сфери, към които да се насочи в бъдеще, а това е гаранция за успех.

Извън десетката са момичета като Цветелина и Величка, кипящи от енергия и раздаващи я в най-различни инициативи .  Вън са и умни момчета като Ради и Владимир и общителната Йорданка, която усърдно преодолява бариери с настойчивостта си. Да не забравяме Стефани, Елена Б и сладкодумната Габриела Петкова.  Както и  едно ученолюбиво момиче от 12в клас -Ваня Воденичарова. Топ 23 означава, че  всеки 4 от випуск 2017 е отличник и няма как всички да бъдат на стената на славата, но всеки от тях си има своите оръжия, които им помагат да печелят точки в зоната на собственото си духовно и професионално развитие. Може да крадете на воля !!!