Архив

Календар

декември 2014
П В С Ч П С Н
« ное   яну »
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

ЕВРОПА – НАШИЯТ ОБЩ ДОМ

(Из „Дневник на едно пътуване”)

5:30  сутринта на 17 ноември 2014 г. Навън е тъмно, едри капки дъжд барабанят по стъклото на автобуса. Махам с ръка за довиждане на мама, тати и други познати, дошли, за да ни изпратят. Тръгваме за Страсбург. Сърцето ми бие силно и се страхувам, че ще го чуят и другите, затова съм благодарна на силния дъжд, заглушаващ ударите на сърцето ми. Тръгвам за Европа. СТОП! Защо употребих предлога ”за”, нали България е част от Европа?! Госпожата ни беше дала тема за дискусия ”Европа- нашият общ дом”, сетих се за нея и реших, че сега с моето пътуване и моите записки ще успея да си изясня въпроса – Европа мой дом ли е наистина и аз, едно петнадесетгодишно българско момиче, част ли съм от това семейство?

Днес е вторият ден от моето пътуване, вече сме в Република Хърватия, едновременно съм очарована, но и малко разочарована по пътя на собствените си открития. Хърватия е невероятна, подредена, запазила старинните си сгради, тук, в Загреб, сякаш времето е спряло, залива ме вълна на спокойствие и аз изпитвам тиха радост, че това кътче е част от моят общ дом. Спокойствието ми се нарушава от момента, в който реших, че ще купя подаръци за моите родители. Бях ли подготвена за този ”минишок”? Вкъщи ми обясняваха надълго и нашироко как да пазарувам с евро, но не успях да спра да превръщам еврото в левове. И когато усмихнатата продавачка ми каза, че и дължа 20 ?, аз веднага ги превърнах в левове и сумата ме уплаши. Зряла съм за възрастта си, затова се попитах къде е проблемът? В това, че в България не боравим всекидневно с евро, или в това, че превърнати в лева, парите бяха много за тези джунджурии. Този малък проблем ме смути, но оптимизмът ми надделя и си казах, че широко ще отворя сърце и душа, за да открия пътя към общото, не онези малки пътечки, които, вярвам, всяка страна има.

Вече сме в Страсбург!! Невероятно! Горда съм, че сме част от Европарламента, надничам, за да видя кабинката на българските преводачи. Интересно ми е, защото тук се говорят всичките 24 езика. Мислех си, че всички са задължени да знаят английски, че това не е честно и обезличава идентичността на една нация. Но сега знам, че всеки е значим тук със своя език. Трябва да участваме в една международна инициатива – Еврошкола – и да разглеждаме различни проблеми в Европейския съюз. Въпросът на нашия екип бе за енергийните възобновяеми източници, на другите за миграцията в рамките на съюза, на трети за ролята на медиите… Започнахме работа в смесени екипи, застанахме лице в лице с датчани, италианци, румънци. Въпросите бяха общи и осъзнах, че всички ние имаме еднакви проблеми, пред които ни изправя нашето време.

Всяка държава сама за себе си е силна, но не и колкото всички държави на континента, обединени в едно. Като онази стара българска история за хан Кубрат и неговите синове, с която поколения българи са възпитани. Ако аз не бях пропътувала този път до Страсбург, щях да живея с представата, че сме едно европейско  цяло, но не дотам. Сега, като погледнах през призмата на нашия многонационален екип, в който всеки предлагаше решение, изход или инициативи по проблема, виждах общото, всички мислим за бъдещето на Европа. Натрапи ми се и различното, но спокойно го приех, защото то е необходим елемент за развитието. Ако всички мислехме еднакво, ако имахме една гледна точка, шансовете ни за успех щяха да са по-малки. В националните ни различия, социално различни стандарти, уникалните ни култури се крие правилният път към бъдещето на обединена Европа. Тя наистина е наш общ дом, а всеки от нас има в нея своето място, никоя нация не бива да подценява мястото на друга в съюза, трябва да се уважаваме, защото всяка държава е по-добра от друга поне в едно нещо. Изграденото клише, че всички сме едно голямо семейство, най-после се разчупи!

Целите ни са общи, характерите различни, това е уникален шанс – да работим заедно в една посока, с различни подходи. Това, че ние ще продължим да превръщаме левовете в евро, и обратно; това, че жизненият ни стандарт не е толкова висок; това, че нашите родители са изобретателни, за да оцеляват, ни прави уникални и значими в рамките на Европа. Ние сме значими! Както са значими англичаните, французите, италианците… Всички се значими в общия съюз със своята уникалност като нация.

Тръгваме си. Денят е 21.11.2014 г. Пътят е дълъг, дъжд отново вали. Аз съм получила своите отговори, знам мястото ни, разбрах и оцених различията ни, научих се да гледам през погледа на европеец. Нямам търпение да се върна, за да разкажа, че съм пътувала не до Европа, а в Европа. Каква малка разлика, нали?

 Ния Иванова Дзимбова- 9в клас.

Есето спечели 3 място в Националния конкурс “Хората – еднакви и различни”.

Подобни публикации: