Какво логическо име ще се даде на DVD устройство в компютър с два дяла на твърдия диск?“ Това е реален въпрос от учебника по Компютърно моделиране и информационни технологии за 6-и клас на дъщеря ми. И по-точно от входното ниво, което означава, че материалът е взет още в 5-и клас. Когато я попитах за отговора, не се изненадах, че не го знае. Реално няма и никакъв смисъл да си пълни главата с такива неща.
Учениците на нейната възраст очакват да научат как се създава игра, как се обработва снимки и видеа, как работи YouTube или какво е изкуствен интелект и как да го използват. Вместо това попадат в дигитален музей – с папки, файлове, дискети и термини от времето, когато интернетът идваше по телефонната жица. И като се замисля, тогава мен не ме бяха учили „какво логическо име ще се даде на DVD устройство в компютър“, но с лекота инсталирах игри от дискове или записвах музика на тях.
Но проблемът не е само в един учебник. Проблемът е в системата на образованието в България, която се движи като стара версия на Windows. Между другото, ако в семейството не ползвате системата на Microsoft, съвсем няма как да обясните за логическите имена на дисковете или да ги покажете нагледно на детето.
Училището продължава да работи по логиката на индустриалната епоха, но светът отвън вече не е така устроен. Там има изкуствен интелект, който пише текстове, отговаря на въпроси дори по-добре от учителите, рисува и какво ли още не. Има криптовалути, подкасти, хора с професии, които не съществуваха преди пет години. И докато сегашните ученици завършат, всичко ще е още по-различно. Но училището продължава да ги подготвя за свят, който вече не съществува.
Затова истинските въпроси са: какво искаме да дадем на децата си и какво искаме от училището? Покрай споровете да се учи ли религия и под каква форма обаче това остана някак на заден план и точно затова решихме да го направим тема на „Капитал“ тази седмица. На първо място – умения, а не просто знания. Децата трябва не само да разбират интернет, но и да разпознават фалшивите новини, да боравят с алгоритми, да изпитват съчувствие, да развият ценности, но без догма.
Училището трябва да стане място, където грешките не се наказват, а се учат. Където учителят е ментор, а не надзорник (покрай идеите за връщане на оценката за дисциплина се сетих за историята с Петя Дубарова). Където родителите не са външни наблюдатели, а съмишленици. Където се празнува не отличният успех, а личният напредък.
Ясно е, че българското образование се нуждае не просто от поредната реформа, а от рестарт и нова операционна система. Такава, в която всяко дете се чувства видяно, чуто, разбрано – и подготвено за свят, в който няма готови отговори, но има безброй въпроси. И че всъщност големият въпрос не е дали да се учи религия и етика, а как българското образование да стане модерно и да подготвя децата за света, в който те вече живеят, а не в този на Янка Такева.
Защото плодовете на една истинска образователна реформа идват след 20 години. А представяте ли си какъв ще е светът тогава или дали на някого ще му пука „Какво логическо име ще се даде на DVD устройство в компютър с два дяла на твърдия диск“?!
Топ 3 заплахи пред образованието на децата ни в този нов свят:
Умението да забравят. В свят на неограничени информационни потоци умението да забравяш е естествена защитна реакция. В своята крайност обаче то е в конфликт с развитието на умението за запаметяване, необходимо при всички образователни методи.
Умението бързо да превключват от тема на тема. В свят на 7-секундни видеа умението да прескачаш бързо от тема на тема е предимство. Но нуждата от честа смяна на фокуса възпрепятства съсредоточаването и задълбочаването – умения, които са крайно необходими за осмисляне и систематизиране на натрупаната информация и превръщането ? в полезно знание за цял живот.
Умението безрезервно да вярват в себе си. Технологичните нововъведения радват децата. В свят, в който винаги можеш да намериш нова информация и всевъзможни приложения и улеснения, за които възрастните не знаят, е лесно да повярваш, че знаеш всичко. Прекаленото самочувствие води до отхвърляне на класическите авторитети в семейството и училището и къса естественото доверие между поколенията – доверие, необходимо за предаване на ценности и знания.
Децата не са виновни за трудната адаптация на образователната система към техния свят. Наша задача е да намерим пътя към умовете и сърцата им, да им помогнем да се възползват от всички предимства на времето, в което са родени.