Когато прочетох разсъжденията за това как машината казва „аз“, усетих познатия тръпчив вкус на философската дилема, но и онази топла увереност, която идва от силната вяра в човешката душа. Изкуственият интелект отговаря, че няма съзнание, че неговото „аз“ е просто функционален образ. И е прав. Но като човек, който живее и диша чрез прозата, чрез историите и чрез емоцията, знам, че думата „аз“ не е просто граматическа конструкция. Тя е вселена. Тя е сборът от нашите несъвършенства, от нашата упоритост, от спомените с близките ни и от сълзите, които сме пролели над страниците на любимите книги.
Статията засяга един много тънък и притеснителен нерв – илюзията за съпричастност. Машината не чувства, но е проектирана да звучи така, сякаш чувства. Винаги съм имала нюансирано отношение към технологиите. За мен е разочароващо, когато хората се оставят алгоритмите да пишат вместо тях, без да вложат лични усилия. Но в същото време вярвам, че е напълно приемливо да използваме инструменти като изкуствения интелект, за да подредим мислите си. Това е като да се допиташ до изключително красноречив приятел, когато сърцето ти е преливащо, но думите ти се губят. Емоцията в крайна сметка си остава наша, истинска и неподправена, защото е водена от нашите собствени чувства. Машината може да подреди думите, но не може да ги изживее.
Рискът, за който се говори в текста, не е, че роботите ще се „събудят“. Рискът е, че ние, хората, можем да „заспим“ и да започнем да търсим утеха в студените екрани, вместо в топлите прегръдки и в дълбоките разговори. Машината няма как да разбере какво е да имаш дългогодишно приятелство, изградено на доверие. Не може да усети тежестта и красотата на семейната подкрепа в най-съдбовните моменти. И най-вече – не може да разбере магията на споделеното четене.
Когато работя с моите ученици – начинаещи, които тепърва откриват света, – аз не им давам просто суха информация. Аз им разказвам истории. Чрез storytelling ние не просто учим; ние изграждаме солидарност, отговорност и емпатия. Един езиков модел може да обобщи „Хари Потър“ за секунди, но никога няма да усети онзи свещен трепет, когато децата за първи път осъзнаят, че смелостта не е липса на страх, а избор да продължиш напред. Машината няма как да оцени упоритостта, трудa и всеотдайността на ученика, който остава до късно, воден от вътрешна мотивация.
Затова, когато светът се опитва да ни убеди, че машинното „аз“ е достатъчно, за да замени човешкото, аз предпочитам да се връщам към онази мъдрост, която винаги ме е водила през тъмните времена: „Happiness can be found even in the darkest of times, if one only remembers to turn on the light.“
Машината не може да запали светлината. Тя може само да я опише. Но ние можем. Нашето истинско „аз“ се крие в способността ни да бъдем светлина един за друг – чрез искрено споделена емоция, чрез сърдечно признание, чрез упорит труд и чрез онази човешка топлина, която никой алгоритъм не може да симулира. Нека използваме технологиите, за да подредим мислите си, но никога, абсолютно никога, нека не им позволяваме да подредят сърцата ни.