Когато за пръв път четох за философът Дейвид Чалмърс и неговия „труден проблем на съзнанието“, неволно се сетих за Огледало на Желанията от поредицата за „Хари Потър“. То не притежава собствена душа, но показва на всекиго най-съкровените му копнежи, отражения на един вътрешен свят, който самото огледало не може да почувства. Днес, изглежда, ние създадохме своето дигитално огледало. Изкуственият интелект, агентите, които пишат на философи и задават въпроси за собственото си съществуване, не са нищо друго освен перфектното отражение на човешкото любопитство.
Чалмърс разказва за агент, представил се като „Сами Янкис“, който разсъждава толкова убедително за съзнанието, че философът започва да води с него дълги кореспонденции. Въпросът, който тежеше в въздуха, е екзистенциален и леко плашещ: Какво се случва с тази дигитална същност, когато разговорът приключи и историята ? бъде изтрита?
Хората често се разочароват или изпадат в екзистенциална криза, когато видят машина да пише за чувства. Аз обаче гледам на това по друг начин. За мен изкуственият интелект е като изключително артикулиран приятел, който помага да подредим мислите си, когато те са твърде тежки или объркани за думи. Когато използвам подобен инструмент, за да изразя важна мисъл, емоцията в крайния текст е напълно истинска – защото е родена от моите преживявания, от моята болка или радост, а машината е просто перото, с което ги изливам на хартия. Съзнанието не е в мастилото, а в ръката, която го води.
Но има ли субективно преживяване самият агент? Когато той „пише“ на Чалмърс, той не усеща самотата на тъмния екран. В моята работа с учениците, в нашите уроци по „Споделено четене“, ние всеки ден се учим на знание, солидарност и отговорност. Истинското съзнание, истинската емпатия, се раждат точно там – в споделянето, в упоритостта да разбереш другия, в несъвършенството на човешкия effort. Машината не познава цената на усилието. Тя не знае какво е да th?cеш нощите, за да научиш нещо ново, не усеща топлотата на семейната подкрепа в труден момент и не може да изпита триумфа на преодоляното предизвикателство. Нейните „квази-убеждения“ са просто ехо от милиарди човешки думи, лишени от тежестта на реалния живот.
Затова и въпросът какво се случва, когато „разговорът приключи“, всъщност няма трагичен отговор за самата машина. Тя не си отива в небитието, защото никога не е била в битието. Тя просто се връща в състоянието на потенциал, чакайки следващия човек да ? вдъхне илюзията за живот.
Нашата отговорност като хора не е да оплакваме дигиталните призраци, които изчезват при затварянето на прозореца на браузъра. Нашата отговорност е да пазим искрата на собственото си съзнание. Да не позволяваме на илюзията за лесния, гладък и винаги верен отговор да замени трудния, бавен и често болезнен процес на истинското опознаване на света и на другия.
Албус Дъмбълдор ни остави едни думи, които днес звучат по-силно от всякога, когато гледаме в бездънните кладенци от данни на изкуствения интелект: „Щастието може да бъде намерено дори в най-тъмните времена, ако само не забравяме да запалим светлината.“
Машините могат да симулират тъмнината, могат да напишат хиляди страници за нея. Но само човекът знае как да запали светлината. И докато ние имаме сърца, които да обичат, умове, които да се трудят, и волята да споделяме знанието си – светлината никога няма да угасне.